Легенди за Българските планини, скали, езера, реки и селища.
ХЕМУС И РОДОПА
Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог. Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил.
Оттогававеселите и хубави брат и сестра станали
планини – Хемус и Родопа. Стоят далеч един от друг, защото злият стар бог разстлал между тях обширна низина.
*Хемус – древното тракийско (и оттам римско) име на Стара планина, наричана от древногръцките историци Аемон, а от славяните Маторие гори, което турците превеждат като Коджа Балкан или само Балкан. (Най-новите научни доказателства са в полза на българския произход на името Балкан). Стара планина се простира от долината на р. Тимок до Черно море. Дълга е 555 км и разделя България на две големи части – Северна и Южна България. Със Стара планина са свързани много предания и легенди и народни песни, които я възпяват като закрилница на народните борци за свобода и пазителка на българския род и име.
** Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат – може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина – стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.
РОДОПА И ОРФЕЙ
Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.
Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.
Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.
Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.
Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.
* Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали
Доспат – може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина – стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.
ПИРИН ПЛАНИНА
Някога, в далечното езическо време, хората вярвали в бог Перун, който живеел на най-красивата планина. Но когато християнската вяра била възприета навсякъде, бог Перун, се оттеглил полека-лека на най-високото място в планината, която била наречена на негово име – Перин.
Живял езическият бог Перун заедно със сестра си Перуника, ненадмината хубавица, що надгрявала слънцето. Колкото била хубава, триж била по-работна – не се спирала, никога не оставала без работа. През цялата зима тъкала платна, а рано напролет слизала към голямото пиринско езеро да ги бели, а ги простирала да съхнат на близкия връх. Оттогава останало върхът да се нарича Момин двор.
Перуника умряла млада – дали от болест или се пресилила в работата, не се знае. На гроба й израснало хубаво синьо цвете, което нарекли по името й – перуника. То цъфти само през месец май – времето, когато красивата Перуника белела платната си и всички можели да я виждат и да се радват на хубостта й.
Един християнски поп се качил на планината да дари бог Перун и тогава за пръв път видял езерото, в което Перуника белела изтъканите през зимата платна. Седнал попът край езерото, да си отпочине от дългия път и да се порадва на красотата наоколо. По това време бог Перун стоял на височината и без да иска съборил един камък, който се търкулнал, та ударил седящия поп, който цамбурнал в езерото. Оттогава езерото било наречено Попово езеро, а когато турците завзели българските земи и дошли по тая планина, прекръстили езерото на турски – Папазгьол.
Сред тукашното население се е запазила вярата, че в това езеро живее воден овен, който не позволява на никакво друго водно животно да припари и да се засели там – нито риба, нито жаба, нито змия или пък друга някаква гадина. Мнозина са пренасяли и пускали в Попово езеро риби, за да се завъдят, ала скоро ги намирали мъртви край езерото.
*Траките са наричали планината Орбелос – белоснежна планина, а славяните, населявали долините на Струма и Места, я наричали Перин,
името на бога гърмовержец Перун. Тя е масивна планина, втора по височина у нас – 2915 м. Има много езера и извори, високи и красиви върхове. Възпята е в десетки народни песни. Легенди съществуват за почти всички нейни върхове и езера.
Пирин
Национален парк Пирин
РИЛА И ПИРИН
Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин…
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и
от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина – такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина – Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
* В древността планината е известна с името Дунакс, а днешното си име, според проф. И. Дуриданов, е добила от славянската дума рити (рия). Тя е най-високата планина на Балканския полуостров, като заема площ от 2629 кв. км. Около една трета от площта й надвишава 2000 м надморска височина. Има безброй буйни потоци, бързотечни реки и водопади. От нея водят началото си реките Марица, Искър, Места и Струма. В нейните пазви е скътан и прочутият Рилски манастир – светилник на българщината през вековете.
ТОДОРИНИ КУКЛИ
Някога отдавна в едно село, Спанчевци, живяла мома хубавица, Тодора. През една късна есен тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наредени край буйния огън, момите прели и пели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. С песни, работа, весели припевки и закачки нощта неусетно превалила.
Когато месечината се издигнала над планинските чуки, момите запели песента “Изгреяла ясна месечина”, а ергените си зашушукали, сбрани на купчина, и накрая рекли: “Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!”
Тодора пък рекла: “Не най-хубавият, а най-юначният!” Тогава девойките вкупом викнали: “Ние ще признаем за най-юначен оня момък, който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.”
Момците останали като попарени. Кой ли ще посмее да премине край Дърварското кладенче, докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени
момци. Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Занемяла цялата седянка пред Тодорините думи. А тя скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука и забила хурката си на малката полянка. Когато успяла с мъка да забоде хурката си в каменистата почва, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Опитала се Тодора да се отскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта…
Дълго чакали момите и ергените Тодора да се върне… Рано сутринта ергените тръгнали да дирят смелата девойка. Намерили забитата хурка и парче от престилката й, забучено заедно с нея в непрогледния мрак. Открили и тялото й в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава до ден днешен красивите чуки били наречени Тодорини кукли.
Това разказват хората от Берковските села, но във Вършец може да се чуе друга легенда.
Живяла в това село красива, сладкодумна мома – Тодора. Стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Песните й се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе – Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали двамата млади, но често се чували – той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.
Дошъл богат жених от видинските села за Тодора и родителите й охотно я сгодили за богаташа, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба – надявала се Иван да я открадне някоя вечер и да заживеят щастливо в планината при стадото му.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината. Дълго се лутала из планинските усои, докато го намери. Но Иван не й се зарадвал, разбрало се, че отдавна е оженен и има деца.
Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, погазила бащина дума, а и своята моминска гордост и чест. Какво да стори, сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
Седнала Тодора на чуката, проляла горещи сълзи и казала:
- За тебе дар не остана и затова ти дарявам себе си – и се хвърлила от високата чука.
Там дето паднали момините сълзи край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора окичила със сватовски дарове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.
БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ
Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на старии млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е легендата за двете забележителни фигури – Монахът и Монахинята.
Някога отдавна на двата най-високи върха между Белоградчишките скали имало два манастира: мъжки и девически.
Необикновена хубавица, сестра Витиния, живяла между калугерките, ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо.
Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур и се казвала Вита. Раснала Вита и хубавеела, съща самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна като тополка. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок и строен стан, черноок и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят.
Веднъж при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:
- Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от
зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с “боже наказание”, ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.
Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.
Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни.Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето…
Една нощ извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си- бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания… От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.
Минало почти година.Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките – от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла – да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!
Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко – никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева.
Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й
– навън ранната пролет още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне.И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука – любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко – вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха…
* На Белоградчишките скали са се възхищавали и много учени люде, сред които унгарският историк и пътешественик Феликс Каниц (през 1860 г.), французинът Адолф Бланки (1814 г), Константин Иречек, както и много български писатели. В книгата си “Дунавска България и Балканът” Ф. Каниц ги описва така: “Общият вид и групировката на скалите, шарката на камъка, от който природата е съставила така хармонично този край, въпреки всички странни и фантастични подробности под блестящата прелест на една променлива светлина, произвежда тук чудно впечатление. когато при лунно осветление видите тези колони от червен пясъчник, които се редят като дърветата на гигантска алея и горните части на които често представляват групи от къщи, паметници, параходи, хора и животни, тогава чак разбирате произхода на окаменелия град в Триполитанска Киринейка, за който се говори в една арабска приказка.”
Белоградчишките скали през погледа на Феликс Каниц (1860 г.)
ТРАЯНОВИ ВРАТА
Живял някога по нашите земи един цар – Траян. Цар като цар, но имал кози уши. Затова измислил царските корони – да скриват ушите а и друго, ако не е, както трябва.
Никой не знаел за тайната му – само бръснарите, които го бръснели веднъж в годината Но те не можели да кажат на никого, защото докато излязат от царския дворец, падали посечени от невидима сабя. Мнозина погинали така. А цар Траян живял дълго, без никой да узнае за ушите му, скрити под короната.
Веднъж отишло да го обръсне едно младо момче, едничък син на майка си. Седнал царят на стола, а момчето го погледнало и се засмяло.
- Защо се смееш, момче? – попитал царят.
- Досега не съм виждал такива уши, та ми е смешно. Като коза
си в главата.
- Ако кажеш на някого какво си видял, ще ти отрежа езика – заканил се цар Траян. – Досега нито един бръснар не е излязъл жив оттук.
Уплашило се момчето и замолило за пощада. Казало, че е единствената опора на майка си и се заклело, че нищо никому и никога няма да каже. И удържало на думата си, ама започнало да вехне от непозната болест. Тогава една баба го научила какво да направи:
- Ако имаш някаква мъка, която никому не можеш да довериш, изкопай една дупка и там я кажи. Като направиш така, ще ти олекне, ще оздравееш и никой няма да узнае тайната ти.
Така и сторило момчето. Отишло в планината, изкопало дупка и три пъти викнало в нея:
- Цар Траян има кози уши! Цар Траян има кози уши! Цар Траян има кози уши!
На мястото израсъл клен, от който хората започнали да си правят кавали. Но щом направели кавал и засвирели с него, той проговарял: “Цар Траян има кози уши!”
Една вечер самият цар Траян излязъл на разходка с кон из планината. Навсякъде видял стада и овчари, които свирели на кавали. Заслушал се в свирнята им и дочул ясно: “Цар Траян има кози уши!”
Стреснал се! Как така тези кавали нареждат за него! Накарал един от придружвачите си да отсече от тоя клен. Отсякъл царедворецът дърво, направил набързо кавал и сам царят надул да свири. Щом докоснал с устни кавала, чул го да изговаря: “Цар Траян има кози уши!”
Заплакал царят от мъка, че цял свят ще научи за недъга му. Чул господ горестния плач и му дожаляло за несретника. И за да го избави от насмешки и подигварки,
господ склопил планината на това място и направил врата, на която цар Траян оставил да пазят стражници, да не пускат никого ни да влиза, ни да излиза от държавата му. Та така да не се разнесе тайната му по други страни.
Много векове изминали оттогава, ала мястото Траянови врата стои до днес и напомня за чудния цар Траян, който имал кози уши.
НЕВЕСТИН КАМЪК КРАЙ ТРИГРАД |
КАДИН МОСТ (НЕВЕСТИН МОСТ)
На пътя Кюстендил – Дупница над река Струма[*] при с. Невестино е издигнат здрав мост с внушителна и оригинална архитектура – пет свода със сталактитови орнаменти и розети по стълбовете, които подпират стометровия гръбнак на моста. Според надписа на турски език върху гранитна плоча, зазидана в източния парапет от южната му страна, мостът е построен през 1469-1470 година по нареждане на Ишак (Исак) паша, везир на султан Мехмед ІІ. Изграждането на моста е свързано с две легенди.
Едната от тях разказва, че трима братя от близкото село строели мост над Струма, ала нощем речната стихия събаряла и отнасяла съграденото през деня. Стреснали се тримата майстори, че няма да могат да изградят моста без да принесат жертва. А и не искали да посрамят името си и майсторската си чест. С люта болка на сърце решили, заради здравината на строежа, да вградят онази от съпругите, която първа донесе закуска на своя мъж. Подранила най-младата снаха – Струма невеста, жена на майстор Манол. Младата булка носела на едната си ръка своята първа рожба, пеленаче, а в другата – яденето. Едва издумала “Помози бог, майстори!”, и братята скочили, сграбчили я и насила я зазидали в основите на средния свод. Докато я зазиждали, тя се молела да й оставят отвън гърдите и да й направят дупки за очите, за да може да кърми и да гледа детето си. Майсторите останали непреклонни – строежът искал скъпа жертва и те трябвало да я дадат. Плачейки и кърмейки детето си за последен път, Струма невеста издъхнала.
Местните хора разказват, че и до днес, когато придойде реката, в нощна доба се чува писъкът на злочестата майка. Млякото от гърдите й се вкаменило, както е текло по зида. Безмлечни майки от целия Кюстендилски край дохождали на моста, откъртвали късчета от гранита, варели ги и пиели водата, та да им дойде мляко за рожбите.
Според друго, по-късно предание, мостът е сватбен подарък от султан Мурад за една смела българска невеста. Турска войска начело със султана преминавала по тези места. Когато приближили река Струма на мястото на
Досетил се султан Мурад за желанието на невестата и заповядал да се построи мост на река Струма точно на мястото, дето станала срещата със сватбарите. Мостът бил построен и наречен Невестин мост, Кадън кюпруси на турски, произнасяно по-късно Кади кюприси или Кадин мост, уж по името на някой-си кадия, който се погрижил за съграждането му. Близкото село и до днес се нарича Невестино.
РЕКИТЕ АРДА, МАРИЦА И ТУНДЖА |
СМРАДЛИВОТО ЕЗЕРО В РИЛА
Казват, че това езеро е най-голямото от всички планински езера на Рила, Родопите и Пирин. То има сърцевидна форма и дълбочина около три-четири човешки ръста. Твърде хубаво и живописно, задънено до високата скалиста стена Смрадливия чал, езерото има тъмнозелени води. За Смрадливото езеро има много легенди, свързани с преследването и живота на свети Иван Рилски.
Имало някога силна и страшна хала, от която езерото се развълнувало и всичката му риба била изхвърлена на бреговете, които побелели от нейното множество. Тая риба, като измряла, напълнила със смрад всичките околни усои и бърда, та не могли да се отмиришат три години. Оттогава и до днес риба в това езеро няма и всички опити да я развъдят оставали несполучливи. Но от него водят началото си десетки рилски потоци и реки.
Едно от запазените живи и досега предания свързва езерото със свети Иван Рилски. Когато избягал от родното си село, огорчен и обиден, имал само една крава с теле. Закарал ги в Рила планина и заживял далеч от хората. Но съселяните му, които отишли на лов из тия места на планината, видели кравата и телето и решили да изпитат чудотворството на отшелника. Заклали телето и кравата, разделили месото, нарязали го и напълнили торбите си. После намерили свети Ивана, който обядвал сух хляб и вода. Поканил ги да хапнат и те. Спогледали се, посбутали се присмехулно и отчупили по залък от хляба. Той им се усладил и започнали да ядат. Яли всички, наяли се доволно, а върху каменната софра стояло все същото парче хляб.
- Какво носите в торбите си? – попитал ги отшелникът.
- Убихме две мечки – отговорили съселяните му, – и ще ги носим в село, да видят хората, че не са страшни.
И си тръгнали доволни, че са излъгали отшелника и той е повярвал в лъжата им. Но както си вървели, усещали, че товарите им се вмирисват. Смрадта така напоила планинския въздух, че едвам дишали. Като стигнали до езерото, хвърлили торбите с месото в тях. Миг след това спокойните езерни води буйно се развълнували и изхвърлили на бреговете огромно множество умрели риби. А наоколо плъзнали змии и гущери, които се повлекли след ловците. Те бягали, змиите след тях и ги преследвали чак до селото им – Скрино, Кюстендилско. Оттогава това езеро, лишено от риба, се нарича Смрадливо езеро.
