Кралска любов: Момичето на краля

Зад всеки успял мъж стои велика жена. Или поне така се казва. Често обаче бракосъчетанието в кралските семейства предполага съюз със себеподобни, други кралски особи, и браковете обикновено са предварително уговорени, още когато булката и младоженеца са все още деца. Затова не е изненадващо, че някои царе търсят удоволствието другаде,и не са имали ни най-малко недостиг на красиви жени в обкръжението си. В много от случаите, кралските любовници са били приближени на кралските съпруги, в други са алчни, интригантки, интересуващи се само от власт и богатство. Те били големите любови на кралете, властта им била огромна, а имената им останали в историята. Кои са те? Сега ще ви запозная.

Одет дьо Шамдивер

Одет (1391 – умира около 1425) произхожда от дребен благороднически род от Бургундия, баща й и брат й били на служба в двора. На 17 години, Одет дьо Шамдивер става любовница на лудия френски крал Шарл VI. Кралят страдал от параноични заблуди, в един определен момент дори вярвал, че той е направен от стъкло. След като била представена в двора, Одет привлякла вниманието на кралица Изабела Баварска, която страдала от все по-често повтарящите се пристъпи на лудост на краля, който в умопомрачението си я малтретирал жестоко физически. Изабела търсела жена, която да я замести като се превърне едновременно в любовница на краля и негова болногледачка. Изборът й се спрял на младата Одет и от 1407 г., когато ражда последното си дете от краля, сина си Филип, който впрочем умира скоро след това, Изабела Баварска окончателно изоставя съпруга си, предоставяйки на Одет грижата за него.

Изборът й се оказал правилен, защото Шарл VI действително се привързал към Одет, която му служила вярно в продължение на цели 16 години и била наричана

„малката кралица”. Единствено тя била в състояние да удържа пристъпите му на ярост, когато той ставал опасен както за себе си, така и за околните. Според редица източници дори само изпълненият й с укор поглед или заплахата й да го изостави, били достатъчни, за да уталожат поредния пристъп. Смята се, че по нейно нареждане са изработени и първите във Франция карти за игра, с които тя се опитала да разсее краля от болестта. И наистина, Шарл VI се пристрастил към играта и прекарвал часове наред над картите, а Изабела търпяла Одет заради собствената си безопасност и защита.

Одет неотлъчно бдяла над Шарл VI и на смъртното му легло. Кралицата отсъствала не само при агонията му, но не дошла и на погребението. За верността си към краля Одет получава две имения, но скоро след смъртта му живее почти в мизерия. Тя ражда на Шарл VI дъщеря – Маргарита дьо Валоа (1407-1458), която е официално призната.

На по-късен етап съдбата й е неизвестна, но тя остава завладяващ исторически обект в историята. Одет дьо Шамдивер е вдъхновила Балзак, който й посвещава един от романите си. Тя е героиня и в романа на Александър Дюма „Изабела Баварска или царуването на Шарл VI“. На нейно име е наречен и сорт френски рози.

Агнес Сорел

Родителите ѝ принадлежали към дребната френска аристокрация – баща й е дребен френски благородник, а и майка й – господарка на замъка Верньой-ан-Бурбоне. Агнес получава добро образование, тъй като от ранна възраст,заради произхода си, е подготвяна за престижната длъжност компаньонка от свитата на Изабела Лоренска, кралица на Сицилия и съпруга на краля на Неапол Рене I Сицилиански.

Младостта и красотата ѝ стават причина тя бързо да бъде забелязана от бъдещия крал на Франция. Златистата й коса и сините й очи привличат вниманието на Шарл VII (който по това време все още не е коронован, тъй като е обезнаследен от баща си, владее единствено Бурж – район в Централна Франция, поради което подигравателно е наричан „малкият крал на Бурж”) към двадесет годишното момиче. Шарл VII не се отличавал с красота или с особен ум, отгоре на всичко бил син на един луд крал, Шарл VI, а и не притежавал богатство.

Много бързо Агнес се издига от ранг почетна госпожица на Изабела Лоренска до поста първа дама в свитата на френската кралица Мари д`Анжу. Тя се ползва със статута на официална фаворитка на краля, което е новост – до този момент метресите на френските крале винаги са оставали в сянка. Впрочем Шарл VII е имал и други любовници, но никоя от тях не е оказала върху него същото влияние като Агнес Сорел. Нейният начин на живот и екстравагантностите ѝ са засенчвали кралицата. Тя първа налага модата на дълбоките деколтета, сложните ѝ прически наподобяват инстински пирамиди, роклите ѝ са с осемметрови шлейфове и са обшити със самурени кожи. През 1444 г. кралят ѝ подарява бижута на стойност 20 600 екю, сред които първия познат по това време обработен диамант.

Но освен красива жена, Агнес е изкустна интригантка. Тя успява да наложи своите приятели на краля, както и да си спечели симпатиите на неговите съветници, които виждат чрез нея начин да получат благоволението на краля. Благодарение на умелите ѝ ходове за няколко месеца Агнес получава от Шарл VII замъка Боте-сюр-Марн, Вернон, Исудюн, Роксезиер и Лош. Но престолонаследникът Луи XI – най-големият син на Шарл не е очарован от връзката на Агнес с баща му. Той смята, че това унижава майка му и един ден в гнева си, подгонва Агнес с шпага из двореца,  докато изплашената Агнес най-сетне успява да се скрие в леглото на краля. Разгневен, Шарл изпраща сина си далеч от двора да управлява областта Дофине. След този случай Агнес е неотлъчно до краля – по време на военните му кампании и при ловните му излети. При едно такова пътуване до Руан през зимата на 1450 г., Агнес е бременна с четвъртото им дете. Тя неочаквано получава болки в корема и за няколко часа умира (9 февруари 1450 г.). Детето, което се ражда, живее само шест месеца. Внезапната ѝ смърт поражда съмнения, че е отровена и подозренията се насочват към престолонаследника Луи. Каквато и да е причината за нейната смърт, Шарл VII е изключително разстроен, но това не го спира веднага да я замени с 14-годишната й братовчедка – Антоанет дьо Менле.

В периода на 2004 – 2005 г. френски учени извършват продължителни изследвания на трупа на Агнес и анализите разкриват, че хранопроводът ѝ е бил заразен с тении и тя е пила живак като последно средство да се отърве от мъките, като именно това е довело до бързата ѝ смърт. Намереното количество живак при аутопсията обаче, е 100 хил. пъти над допустимата доза за лечение, затова е трудно да се повярва, че е станала лекарска грешка. Много вероятно е Агнес да е била отровена като сред заподозрените фигурират също нейната братовчедка Антоанет, която заема мястото й в леглото на краля три месеца след нейната смърт, както и лекарят ѝ – Робер Поатвин, който получава част от наследството ѝ.

Агнес е известна като обект в известната картина на Богородица и детето от придворния художник на Чарлз, Жан Фуке, който я описва като красива и модерна жена, изложила на показ едната си гърда.

Габриел д’Естре

Габриел (родена около 1573 –  умира в нощта на 9 срещу 10 април 1599) е родена в семейство с единадесет деца, седем от които дъщери, извстни най-вече с ролите си на куртизанки и наричани „седемте смъртни гряха”. Майка й печели прозвището Мадам „Сандък с курви”. Клюката гласи, че в началото Габриел се е съпротивлявала в продължение на шест месеца да бъде любовница на краля, заради неприятната му миризма, но в крайна сметка, в началото на 1591 година тя склонява. От всичките си 56 документирани любовници, единствената, на която Анри IV остава верен е Габриел д’Естре. Подобно Агнес Сорел, Габриел е запомнена най-вече с известната картина, която и сега виси в Лувъра, изобразяваща Габриел гола във вана със сестра си.

Габриел е една от редките любовници в историята, които оказват положително влияние върху царя. Ражда на Анри три деца, всички от които са законно признати. Той дори помолил папата да анулира брака му с отчуждената му съпруга, Маргьорит дьо Валоа, която е негова законна съпруга от 1572,  за да може да се ожени за Габриел. Бракът му с Маргьорит  не е щастлив и двойката е бездетна. Но докато Анри обожава любовницата си, френската аристокрация и Светия престол не са на същото мнение. Те са обезпокоени от евентуалните проблеми по онаследяването, които могат да възникнат от поколението на прелюбодейка, както и внушителното разхищение, което краля си позволява по нея.

Изненадващата смърт на любимата на Анри обаче слага край на проблемите. Бременна в четвъртия месец с четвъртото дете на царя, Габриел претърпява ужасни конвулсии и агонизираща смърт в нощта на 9 срещу 10 април 1599 г. Много хора са вярвали, че просто е била отровена. Въпреки, че никога не успява да направи любимата си Габриел първа дама, с разбито сърце, Анри я погребва с почести от неговия ранг. След смъртта й Анри IV подсигурява наследниците им и встъпва в брак с Мария де Медичи през 1600 година.

 Алис Перер

Алис (1348 – 1400) е кралска любовница, чийто покровител е крал Едуард III на Англия. Срещнала го първоначално в качеството си като придворна дама на съпругата на Едуард, Филипа – кралица на Англия. През 1363 година, когато е 15-годишна Алис хваща окото на Едуард III, шест години преди смъртта на кралицата. Скандалът взима връх и става публично достояния едва след това, когато Филипа умира и Едуард започва да обсипва Алис с дрехи и бижута от мъртвата си съпруга, които тя носи предизвикателно и демонстративно, като истинска кралица.

Тя официално се омъжва за сър Уилям Уиндзор – кралски лейтенант в Ирландия, което удобно предполага дългото му отсъствие от Англия. Някои източници твърдят, че Алис има три извънбрачни деца от краля. Някои съвременници твърдят,че Алис прелъстила далеч по-възрастния от нея изкуфял крал, за да се облагодетелства материално. Безспорно е притежавала интелигентност, бизнес проницателност и установени добри контакти. Факт е, че в даден период е управлявала над петдесет и шест имения в околностите на Лондон, петдесет от които са й били подарък.

Едуард умира през 1377 г. следствие на инсулт. Говори се, че Алис успява да открадне от трупа на краля пръстените от пръстите му и масивна златна верижка от врата му. Не е сигурно дали това е истина, никога не е било доказано. Прекарва остатъка от живота си в имотите си в Есекс, където умира някъде през зимата на 1400 или 1401.

Барбара Уилиърс

Най-любимата и най-популярната от любовниците на Чарлз II – крал на Англия, се казва Барбара Уилиърс (27 ноември 1640 – 9 октомври 1709 г.), известна още като графиня Касълмейн. Противоречивата 20-годишна  Барбара става любовница на Чарлз II през 1660 г., въпреки че е омъжена. Родена в Лондон, единствено дете в семейството на Уилям Уилърс и Мери Бенинг. На 20 септември 1643 баща й загива в битката при Нюбъри, докато се бори за роялистите. Той оставя вдовицата си и дъщеря им в затруднено положение. Малко след смъртта му, лейди Мери се омъжва повторно за Чарлз Уилиърс, втори братовчед на покойния й съпруг.

Барбара е висока, чувствена млада дама, с кестенява коса, полегати и тежки клепачи и леко намръщени устни. Смятана е за една от най-красивите жени по онова време, но съдбата й я лишава от добри перспективи за брак. Нейната първа сериозена връзка е с Филип Станхоуп, 2-ри граф на Честърфийлд, но заради това, че той търси богата жена, се жени за Елизабет Бътлър през 1660. На 14-ти април 1659 Барбара се омъжва за Роджър Палмър (по-късно първия граф на Касълмейн) независимо от несъгласието на семейството му. Баща му смятал, че тя ще го направи един от най-нещастните хора в света.

Барбара става любовница на крал Чарлз през 1660 г., докато все още е омъжена за Палмър, и докато Чарлз все още е в изгнание в Хага. Като награда за нейните услуги, кралят прави мъжа й  граф на Касълмейн през 1661.

С времето любовницата придобива по-голямо влияние върху краля отколкото неговата съпруга – кралица Катарина де Браганса. Барбара дори ражда второто си дете,

докато семейството е на меден месец. През 1662 е официално призната за любовница на краля, независимо от неодобрението на кралицата. Двете враждуват постоянно. По-късно кралят признава, че пет от шестте деца на Барбара са негови, но в крайна сметка вниманието му се измества върху други фаворитки и по-специално заради увлечението му по Франсис Стюарт. Барбара остава в приятелски отношения с Чарлз през останалата част от живота си. На смъртния си одър Чарлз II заръчва на брат си да бъде мил с Барбара след като той си отиде. Барбара е наричана „проклятието на нацията”, не е харесвана заради екстравагантността си, безразборните си връзки и влиянието си над краля за лично облаготелстване, позволявала си е да се меси и в политиката, което не се е харесвало. Умира на 68-годишна възраст, на 9-ти октомври 1709 г. от оток на крака, с конгестивна сърдечна недостатъчност, популярно по него време като воднянка.

Нел Гуин

Елиънър „Нел“ Гуин (2 февруари 1650/1651 – 14 ноември 1687) е една от най-ранните английски актриси, получила високото признание, дългогодишна любовница на крал Чарлз II. Приемана за жив образ на духа на Възрожденска Англия, хората започват да я смятат за народна героиня, заради историята й, подобна на тази на Пепеляшка.

Дъщеря на алкохолик, собственик на публичен дом в тежко финансово състояние. Започва да работи още в много ранна възраст, като продава закуски и напитки по време на пиеси и като доставя различни съобщения на младите, похотливи благородници – нещо като съвременен закачлив SMS. Момичетата от онези времена нерядко предоставят и нещо повече от освежителни напитки на клиентите и Нел не е изключение. Тя доста често задоволявала перверзни аристократи на гърба на театъра, оказвала им по-специално внимание

за малък бакшиш.

В един прекрасен ден, когато Нел била още в юношеска възраст, тя среща Крал Чарлз II по време на пиеса. Владетелят на Англия е впечатлен от остроумието и красотата на младата блудница и не пропуска да я покани в замъка си. Много скоро след тази среща Нел Гуин е редовна участничка в забавленията на краля. За съжаление обаче вниманието, което и се оказвало от краля изобщо не и било достатъчно, тя искала много повече. По времето когато двамата се срещат, той имал съпруга, любовница и низ от бивши и непрекъснато присъединяващи се уличници, всички от които се борели за вниманието му. Но Нел Гуин е била много умна и това в комбинация с чара, остроумието и амбицията, ѝ осигурява да стане любимката на краля.

Веднъж голяма тълпа я обижда по улицата, че била любовница на владетеля на Портсмут и освен това я засипват с най-различни цветущи обиди, наричайки я долна католическа курва. Но Нел с присъщото си самочувствие спира и коригиращо се обръща към тълпата с думите: “Мили хора, вие грешите. Аз не съм католическа курва, аз съм протестантска курва”. Всички млъкват, а тя продължава по пътя си, яко запушила устата на тълпата!

Тази смес от остроумие, чар и красота с времето спечелва и простолюдието, и царския двор и я превръща в любовница номер едно на краля, отстранявайки всяка друга пред себе си. Нел е била хитра жена. Тя ражда двама сина от Чарлс – Чарлс Беауклърк (1670 – 1726) и Джеймс Беауклърк (1671 – 1680). Чарлз става първи граф на Бърфорд, а след това херцог на Св. Албънс. Тя успява да използва максимално в своя полза царя и народа на Англия, за да осигури на сина си титла на херцог. Освен това успява и да убеди владетеля на Англия Чарлз да изгради Кралска болница за бивши военнослужещи в град Лондон, една от предшествениците на тамошните съвременни медицински учреждения. Нел умира след заболяване, което оставя едната страна на тялото й парализирана.

Диана дьо Поатие

Графиня на Сен-Валие, херцогиня на Етамп и Валантиноа, метреса на крал Анри II. Прочута с властолюбието си, тя упражнява голямо влияние върху краля. Родена през 1499 година, останала без майка на 6-годишна възраст, Диана прекарва юношеството си до Ан дьо Божо, строга жена, успяла да си спечели авторитет сред аристокрацията. С нейна подкрепа на 16 април 1515 г. едва 15-годишната Диана се омъжва за 55-годишния Луи дьо Брезе, внук на

Шарл VII и любовницата му Агнес Сорел и му ражда две дъщери.

След поражението при Павия през 1525, Франсоа и по-малкият му брат Анри (бъдещият Анри II) са взети за заложници в замяна на свободата на техния баща, Франсоа I. Поради забавяне на плащането на откупа за тях, двамата принцове прекарват четири години (в периода 1526-1530) под строга охрана в Испания, откъснати от света и в неизвестност за бъдещето си. Анри се посвещава на четене на рицарски романи и вероятно това, както и неговата изолация, спомага впоследствие при завръщането си във Франция да открие в лицето на Диана своята „Дама на сърцето”. Анри по това време е на 11 години, а 31-годишната Диана дьо Поатие е натоварена от баща му да се погрижи за неговото образование.

Съпругът на Диана – Луи дьо Брезе умира през 1531 година. С остър усет към финансите, след смъртта му Диана си спечелва правото да се разпорежда с наследството на дъщерите си и да управлява доходите от земите им. От този момент нататък тя не спира да увеличава богатството си.

През 1533 г. Анри II се жени за Катерина Медичи, когато и двамата са на 14 години, и на Диана е поверено образованието за техните деца, които задължения тя спазва до 1551 г. Предполага се, че Диана става метреса на Анри около 1538 г. Тяхната връзка остава много дискретна, но влиянието, което Диана упражнява върху Анри, е тотално – тя е не само негова любовница, но и негова кръстница и съветница. Анри има и други любовни връзки, всички обаче много кратки.

Диана дьо Поатие запазва влиянието си в двора до смъртта на краля през 1559 г. След това обаче изпада в немилост – Катерина Медичи не я допуска до смъртното ложе на краля, забранява появата ѝ на погребението и я задължава да върне подарените ѝ от краля бижута и земи. Диана се оттегля в замъка Ане, който се намира край едноименния френски град Ане, където умира на 67-годишна възраст. Дъщеря ѝ ѝ издига гробница и поставя

нейна статуя в църквата в Ане, но по време на Френската революция през 1795, гробницата е поругана и останките ѝ хвърлени в масов гроб, където остават в продължение на над 400 години. През 2008 г. френски съдебни експерти намират и изследват кости на Диана, и откриват тайната за нейната красота. Нейните останки от косите и костите й, показват симптоми на интоксикация на злато. Вероятно е приемала ренесансови еликсири от злато, съставляващи и живак, който може да причини анемия при поглъщане, и е възможната причина за безупречната бяла кожа на Диана. Вероятно е използвала благородния метал за източник на вечна младост, и изглежда, буквално се самоубива, за да запази любовта на далеч по-младия от нея мъж.

Мария, графиня Валевска

Мария Валевска (7 декември 1786 – 11 декември 1817) е единствената жена, която остава вярна на Наполеон докрай – както в славата, така и в падението.

Мария е полякиня, родена в аристократично семейство, което е губи голяма част от богатството си. Когато е едва 16-годишна, я омъжват за 70-годишния богаташ граф Валевски, като по този начин  са платени дълговете на семейството и е запазено семейното имение. Говори се, че тя е била бременна, когато е встъпила в брак, но мъжът й дава име на детето. Същото той прави  и години по-късно, като узаконява детето, което жена му ражда от Наполеон.

През 1806 година Мария среща Наполеон на бал. Императорът я ухажва с пламенни писма и бижута, които Мария отхвърля, казвайки: „Та той ме третира като проститутка.” Първоначално тя дълго му отказвала. Накрая,  няколко десетки влиятелни поляци я уговарили да склони на неговите ухажвания, като  по този начин  издейства свобода за Полша. Наполеон е имал много любовници, той лекува раните си от постоянните изневери на жена си Жозефина, в прегръдките на много красавици, но никоя от тях не стопля сърцето му. Най-страстният  му роман  обаче, бил с Мария Валевска.

Пожертвалата се по необходимост красива полякиня скоро се оказва влюбена в магнетичния Наполеон. Той пък, от своя страна, най-после намира истинската  жена – наивна, свенлива, безкористна и способна да изпитва и внушава дълбоки чувства, въплътила най-благородните черти на своята нация.

Императорът не се разделя със своята Мариша, както я наричал той. Двамата водят тихо и монотонно съществуване, наслаждавайки се на пълна взаимност и щастие. Наполеон с радост се възползва от тялото на Мария, обещавайки й всичко на света. Романът им продължава няколко години, Валевска дори ражда на любовника си син. Когато Мария забременява, Наполеон с възторг съобщава новината на съпругата си. Но Жозефина никога не приема бременността на Мария, тъй като според нея Наполеон бил неспособен да има деца. През 1809 г. Наполеон се развел с Жозефина, която така и не успяла да го сдобие с наследник. А след четири месеца се оженил за австрийската принцеса Мария-Луиза.

Докато е заточен на о. Елба, Мария Валевска пристига там заедно с 4-годишния им син, а законната  му съпруга предпочита да се върне в Австрия. Валевска е до Наполеон и в неговите „сто дни”. Последната им среща е на 28 юни 1815 година, когато императорът я вика след поражението си при Ватерло. Това е тяхното сбогуване. Те не се виждат никога повече, въпреки че преданата Мария  моли за разрешение да последва сваления император на о. Света Елена. Той отказва.

Мария Валевска умира  на 7 декември 1817 година, преди да достигне 30-годишна възраст,

а Бонапарт я преживява само за няколко години. Нейното тяло е върнато в Полша, но сърцето й е погребано в известното гробище Пер Лашез в Париж. И до днес се смята, че тя е била единственото сериозно увлечение на императора, като изключим любовта му към Жозефина.

Мадам дьо Помпадур

Мадам Дьо Помпадур или Жана-Антоанет Поасон (29 декември 1721 – 15 април 1764) е френска куртизанка, метреса на френския крал Луи XV. Когато е на девет години, майка й я води при гадателка, която им казва, че един ден Жана-Антоанет ще обсеби царското сърце. Майката, убедена, че детето й е предопределено за велики среди, се постарава да осигури на дъщеря си възможно най-доброто образование. Жанa-Антоанет е интелигентна, красива и образована, умее да танцува, да гравира и да свири на клавесин, а освен това е добра актриса и певица – обучението й включвало уроци от известни за времето си актьори и певци.

През 1741 г. Жанa-Антоанет се омъжва за Шарл-Гюилем льо Норман д’Етиол, племенник на пастрока ѝ и негов наследник. Младоженците получават за сватбен подарък от богатия си роднина имението Етиол, което граничи с кралска ловна местност в Горите на Сенарт. Жана ражда на съпруга си две деца – момче, което умира след раждането си и момиче на име Александрин-Жана (наричана „Фанфан”), родена на 10 август 1744 г. Скоро Шарл напълно се увлича по младата си прекрасна съпруга, която става известна сред парижките салони. Мадам Д’Етиол открива собствен салон в имението Етиол, в покрайнините на френската столица, който е посещаван от множество известни френски философи, включително и от Волтер. Популярността й става толкова голяма сред висшето общество на Париж, че мълвата за нея стига до ушите на Луи XV. Тя привлича погледа му през 1745 г, когато мадам Д’Етиол е представена на краля от група придворни. По това време Луи XV още скърбял за смъртта на официалната си метреса Мари-Ан дьо Шатору. През февруари същата година мадам Д’Етиол е поканена на маскен бал във Версай по случай сватбата на френския дофин Луи и испанската инфанта Мария-Тереза Рафаела. Преоблечена като богинята на лова Диана, Жана-Антоанет случайно или не попада на подходящата плячка, която се окзава самият крал, маскиран като Тисово дърво. Впечатлен, кралят отстранява маската си и ангажира Жана-Антоанет в изтънчен разговор, който завършва с покана за интимна вечеря. През март същата година Жанa-Антоанет, която вече е редовен гост и официална метреса на краля, се премества във Версай. Кралят дарява на Жана-Антоанет титлата маркиза на Помпадур, тъй като Жана се нуждае от титла, за да бъде представена в двора. След като г-н Д’Етиол е назначен за генерален откупчик на данъците маркиза Дьо Помпадур официално се развежда със съпруга си. На 14 септември 1745 г. мадам Дьо Помпадур официално е представена пред придворното общество, след което бързо овладява изискания дворцов етикет и активно се замесва в света на интригите, конспирациите, политиката и лекомислието.

Красивата, интелигентна и образована, Помпадур искрено се привързва към краля, но връзката му с нея се приема за позор. В страната плъзват клевети по адрес на

кралската любовница, но маркиза Дьо Помпадур изиграва важна роля за развитието на френското изкуство – създател на стила рококо, маркизата събира огромна колекция от художествени произведения в своите имения, има принос за развитието на порцелановата фабрика в Севр, за финансирането на редица художници, поети, философи и занаятчии, за построяването на Плас дьо Конкорд и на Военното училище в Париж, както и приобщава краля към идеите на френските просветители. Разточителната демонстрация на лукс в именията ѝ е една от основните причини за критиките срещу нея, независимо от това, че богатото ѝ семейство неведнъж предоставя пари на правителството, спасявайки го от фалит, както това, че завещава цялото си имущество на държавата и след нейната смърт то става собственост на короната. С разклатено здраве, след 1750 г. Мадам Дьо Помпадур вече не е нищо повече от приятелка на краля, но въпреки края на сексуалната им връзка, тя му остава близка приятелка и сводница, като сама му подбира метреси, които да го забавляват, до смъртта си. Умира на 15 април 1764 от туберкулоза.

Ролята й в политически аспект изпъква през 1755 година, когато е помолена от австрийския дипломат Граф Кауниц да се намеси в преговорите, които довеждат до подписването на Версайския договор от 1756 година, и е обвинена за катастрофалното участие на Франция в „Седемгодишната война”, в която Франция губи френските владения в Северна Америка. Според слуховете, след загубата мадам Дьо Помпадур утешава краля с прочутото: au reste, après nous, le Déluge (След нас и потоп).

Лили Лангтри

Лили (рожденно име Емили Шарлот ле Бретон, 13 октомври 1853 – 12 февруари 1929) е известна актриса от 19-ти век, участвала в множество пиеси, както и създател на собствена продуцентска компания, гарантирала сполучливите продажби на множество козметични продукти. Освен всичко това е известна с връзките си с благородници, сред които принцът на Уелс, граф Шрусбъри и принц Луи Батенберг. Тя е обект на широк обществен и медиен интерес.

Лили е единствената дъщеря от общо седем деца на преподобния Уилям Корбит ле Бретон и съпругата му Емили Дейвис. Била е необичайно добре образована за жените от онова време. Баща им е бил декан на Джърси, но се сдобива с лоша репутация, заради многобройните си извънбрачни връзки.

На 6 март 1874 година, 20-годишната Лили се омъжва за 30-годишният ирландски земевладелец и вече вдовец Едуард Лангтри. Успява да очарова висшето общество със своята красота и ум. Любима муза от портрети и картини на художници като Франк Майлс, Джон Евърет Миле и Едуард Бърн-Джоунс, с което става изключително популярна и търсена в лондонското общество. Славата й

скоро стига и до кралските уши.

На 24 май 1877 година на кралски прием Лили се озовава седнала до принца на Уелс – Албърт Едуард („Бърти“, по-късно Едуард VII ). Съпругът й Едуард седял в другия край на масата. Въпреки, че принцът е бил женен за принцеса Александра и имали шест деца, той е бил популярен любовчия и остава заслепен от Лили. Тя скоро се превръща в официалната му любовница. Дори е представена на майката на принца – кралица Виктория. Аферата им продължава до юни 1880 година, когато според някои той слага край на връзката им, след като Лили по време на някакво парти изсипва лед в гърба му и отказа да се извини. Според други източничници отношенията им просто охладняват.

През юли 1879 година, Лангтри започва връзка с граф Шрусбъри, а по-късно името й е спрягано и в любовна афера с принц Луи Батенберг, за когото се твърди че е вероятния баща на родената й на 8 март 1881 година дъщеря Жан Мари.

През 1881 г. по предложение на своя близък приятел Оскар Уайлд, Лили се впуска в актьорската кариерата. Тя бързо се превръща в звезда и независимо, че нейната връзка с принца на Уелс е приключила, той подкрепя кариерата й, като посещава няколко от нейните представления и помага за привличане на  публика. Докато критиците я съдят, публиката я обича. Последната й поява на сцената в Америка е през 1917 година. По-късно същата година, тя прави последната си поява и в театър в Лондон. Умира в Монако през 1929 г., на 76 години, след прекаран бронхит, и е погребана в гробището на църквата St. Saviour в Джърси.

Източници: wikipedia.org, listverse.com