Ърнест Хемингуей, писането и приключенията.

Ърнест Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г. в Илинойс. Още от малък баща му обича да го взима със себе си на екскурзии из северните части на Мичиган, където го учи да ловува, да лови риба и да обича живота сред природата.

Ърнест Хемингуей, писането и приключенията.

 „Да бъдеш мъж е трудна работа. Трудно е да бъдеш добър мъж” – тези думи Ърнест Хемингуей е казвал стотици пъти на един от синовете си, който не е разбирал съвсем какво значат те.
Преди да стане един от най-значимите писатели на 20 век, Ърнест Хемингуей е журналист. Първо пише за училищния си вестник, след това, вместо да отиде в колеж, става репортер в „Канзас Сити Стар”.
Този ранен опит
му оказва огромно влияние. Когато по-късно той започва да пише, стилът му е много повече журналистически, отколкото като на останалите писатели от онова време, които пишат дълги изречения и многословни описания.
При Хемингуей изреченията са кратки. Стилът е стегнат и по темата – нещо

ново за времето си и типично за него.
По-късно той казва: „Работата във вестник не вреди на младия писател и може да му помогне, стига той да се измъкне от нея навреме.”
През 1918 г. Хемингуей, тогава 18-годишен, зарязва репортерската работа, за да замине за Италия, където да служи в Първата световна война като шофьор на линейка.
Един летен ден през същата година Хемингуей е ранен от огън на минохвъргачка. Въпреки раните си той успява да занесе един италиански войник на безопасно място, заради което по-късно получава медал за храброст.
Малко след инцидента Хемингуей пише: „Когато отиваш на война като момче, имаш една невероятна илюзия за безсмъртие. Другите ги убиват, не теб... И тогава, когато те ранят тежко за пръв път, изгубваш тази илюзия и разбираш, че може да се случи и на теб.”
Двата му крака са ранени. Налага се спешна операция, която младият писател преживява с ужаса на езиковата бариера – хирурзите не могат да му кажат на английски какво се случва и дали ще запази краката си.
Операцията е успешна и Хемингуей е пратен в болница в Милано, където краката му да се възстановяват.
Там бъдещият писател се влюбва за пръв път.

 Тя се казва Агнес фон Куровски (вляво) и е медицинска сестра от Червения кръст. Тя е със седем години по-голяма от него и също е американка. За няколко месеца те решават, че като се върнат в Америка, ще се оженят.

Това така и не се случва. Хемингуей се връща у дома през януари 1919 г. и два месеца по-късно получава писмо, с което Агнес го уведомява, че се е сгодила за друг.
Това първо разочарование оставя дълбок отпечатък върху Хемингуей. Най-вероятно всичките му последващи връзки са повлияни от Агнес – биографът му Джефри Мейърс твърди, че заради нея писателят развива рефлекса да изоставя жените в живота си, преди те да го изоставят.
Разочарованието обаче дава на писателя нещо друго – материал за писане. Преживяванията му в Италия по времена Първата световна война стават основа за първия му успешен роман – „Сбогом на оръжията”, – в който главната героиня Катрин е вдъхновена

от Агнес.
Малко след завръщането си в Америка Хемингуей продължава да работи като журналист и среща първата си съпруга – Хадли Ричардсън. Тя също е по-голяма от него, с осем години, и най-вероятно му е напомняла за Агнес.
Скоро след като двамата се оженват, Хемингуей получава работа като чуждестранен кореспондент на вестник „Торонто Стар” в Париж.
Париж през 20-те години на 20 век е място, където всеки млад мъж би искал да поживее. Както и всеки млад писател. Това е времето - едно от времената всъщност - на "Полунощ в Париж" на Уди Алън.
Тогава в Париж са всички интересни хора на онова време – Франсис Скот Фицджералд, Пабло Пикасо, Хуан Миро, Джеймс Джойс.  Джеймс Джойс става честа компания на Хемингуей за купонджийски запои, а с Франсис Скот Фицджералд писателят развива страни отношения на взаимно възхищение, примесено с враждебност.
Вдясно - паспортната снимка на Ърнест Хемингуей от онова време

По това време Хемингуей обича да ходи и до Испания, по-точно на фестивала Сан Фермин в Памплона. Тези посещения вдъхновяват неговия първи роман – „Слънцето също изгрява”, публикуван през 1926 г. Смята се, че публикуването на „Великият Гетсби” на Франсис Скот Фицджералд през 1925 г. е една от причините Хемингуей да реши, че иска следващата му творба да бъде роман. Дотогава той пише основно кратки художествени форми, кореспонденции за „Торонто Стар”, пътеписи.

Всъщност ако не е бил Франсис Скот Фицджералд, не се знае дали Хемингуей щеше да е името, което е днес – именно Фицджералд е този, който представя първия роман на Хемингуей на своя издател.
Докато пише първия си роман, Хемингуей започва връзка с американската журналистка Полин Пфайфър. Тя също е по-голяма от него, макар и само с четири години. Хадли научава за връзката, иска развод от писателя и през 1927 г. Хемингуей вече е женен за Полин. Една година по-късно двамата се връщат в Америка. Писателят вече пише „Сбогом на оръжията”.
Следващите години Хемингуей прекарва в писане, пътуване и търсене на приключения.

Връща се в Испания, където започва да изучава борбата с бикове – нещо, което го пленява със своята трагичност. Той пише документална книга за коридата, наречена „Следобедна смърт”.
Ходи на сафари в Африка; купува си лодка и плава из Карибско море; лови риба по бреговете на Флорида.
И всичко това – докато не започва поредната война.
Хемингуей

е военен кореспондент в Испания по време на Гражданската война. Там, през 1937 г., той среща Марта Гелхорн, също кореспондент, която става третата му жена. По това време той започва да събира материал за нов роман – „За кого бие камбаната”.
С Марта Хемингуей пътува до Куба и двамата дори наемат ферма близо до Хавана.
След което идва нова война.
Когато през 1941 г. САЩ влизат във Втората световна война, Хемингуей отново е военен кореспондент. Като такъв той присъства на някои от най-значимите събития във войната, включително на десанта в Нормандия.
Историята има свойството да се повтаря по отношение на жените на Ърнест Хемингуей. През тази война той среща четвъртата си съпруга – също военен кореспондент. Новата му любов се казва Мери Уелш.
След войната Хемингуей продължава да пише с променлив успех. Животът му е доста неспокоен и пълен с неприятни инциденти – през 1945 г. той преживява автомобилна катастрофа, по-късно в друга катастрофа е ранен един от синовете му, жена му си счупва двата глезена по време на ски, след като преди това е имала извънматочна бременност.
Освен това през тези години приятелите на Хемингуей в литературните среди умират един по един – Франсис Скот Фицджералд през 1940 г., Джеймс Джойс - през 1941 г., Гертруд Щайн - през 1946 г.
В резултат на всичко това Хемингуей изпада в депресия, започва да пие дори повече от преди, развива диабет, високо кръвно налягане, тежки главоболия и чернодробни проблеми. Писането също не му върви много и някои произведения се посрещат открито негативно от критиката.
През 1951 г., ядосан на критиците, Хемингуей сяда да пише едно от най-известните си произведения – „Старецът и морето”. Написва първата чернова за осем седмици, казвайки, че това е „най-доброто, което мога да напиша през целия си живот”.

Ърнест и Мери Хемингуей

 Романът „Старецът и морето” е невероятен успех, който превръща Хемингуей в звездата на деня. През май 1952 г. тази творба му спечелва дълго отлаганата награда „Пулицър”, за която досега само е бил номиниран.

След това обаче животът му продължава по същия бурен, изпълнен с неочаквани събития начин. През 1954 г., отново в Африка, Хемингуей едва не загива в две поредни самолетни катастрофи. След втората даже се появяват репортажи за смъртта на писателя, в резултат на което по време на възстановяването си той си има интересно четиво – собствените си некролози. Малко по-късно писателят е ранен и в горски пожар.
Хемингуей е обичал да си пийва през целия си живот. Покрай множеството инциденти в началото на 50-те обаче той започва да пие още повече, за да притъпи физическите болки.
По това време идва и най-голямото признание за един писател - Нобелова награда за литература през 1954 г. Той обаче не може да отиде да я приеме лично заради все още тежкото си физическо състояние след катастрофите.
Затова изпраща реч, в която обяснява какво е да бъдеш писател: „Писането, в най-добрия си вид, е самотно занимание. Организациите за писатели облекчават самотата на автора, но се съмнявам, че подобряват неговото писане. Той става публична личност, самотата му намалява и често работата му става по-лоша. Защото той работи сам и ако е достатъчно добър писател, трябва да се изправя пред вечността – или пред липсата й – всеки ден.”
До 1959 г. той продължава усилено да пише, включително и мемоари за живота си в Париж в края на 20-те. По това време той живее основно в Куба, но в един

момент започва да се чувства зле там и се премества в Айдахо. Здравето му продължава да се влошава, при това не само физическото, но и душевното.
През 1928 г. бащата на Ърнест Хемингуей се самоубива. Хемингуей е съкрушен. Казват, че малко след смъртта на баща си е казал: „Вероятно и аз ще си отида по същия начин.”
Това се оказва злокобно пророчество, което се изпълнява в ранната сутрин на 2 юли 1961 г., когато Ърнест Хемингуей се самоубива.
По това време писателят вече е в доста сложно състояние на духа и тялото. Депресията му е доста тежка, а алкохолът е най-добрият му приятел – за закуска обикновено пие бира и джин. Вече не пише. Качествата, които сам е ценял най-много у себе си – своята продуктивност и самоконтрол, – вече ги няма.
Ърнест Хемингуей оставя след себе си значимо литературно наследство, но не само това. Той е един от първите писатели, които променят схващането за писателя като за човек, който седи в една стая зад бюрото си и пише. Хемингуей седи зад бюрото си, само че това бюро е ту в африканската савана, ту на някой карибски остров, ту в Испания, където е отишъл за някоя корида.
Неутолимата жажда за приключения, заедно с литературните постижения, може би е онова, което най-добре описва живота на Ърнест Хемингуей.
Когато го питат за целта на неговото изкуство, Хемингуей отговаря: „От нещата, които са се случили, и от нещата, които съществуват, и от всички неща, които знаеш, и от онези, които не можеш да знаеш, чрез своята изобретателност ти създаваш нещо, което не е изображение на нещо съществуващо, а изцяло ново, по-истинско от всичко истинско и живо; и ти го правиш живо; и ако го направиш достатъчно добре, ти му даваш безсмъртие.”