Орди от алчни имигранти задръстиха Европа. Авторката е посетила няколко европейски
страни, където всекидневно прииждат десетки хиляди хора от Африка и Близкия изток. Но това изобщо не са класически бежанци. Те се чувстват стопани на новите места
Орди от алчни имигранти задръстиха Европа.
Авторката е посетила няколко европейски страни, където всекидневно
прииждат десетки хиляди хора от Африка и Близкия изток. Но това изобщо не са класически бежанци. Те се чувстват стопани на новите места, презират помагащите им местни жители и търсят за себе си нови и нови блага.
Малкият град Канижа се намира на сръбско-унгарската граница. Всяка сутрин в 6 часа камбаните на църквата „Петър и Павел“ започват своята тъжна песен. Те плачат така пронизително и отчаяно до 7 ч. сутринта, че да се спи повече е невъзможно. Отивам до прозореца и дръпвам пердето. Площадът пред хотела пустее. Те са си отишли. Останали са само „наблюдателите“ – няколко мургави мъже, спящи на тревата под дърветата.
Но ето че първият международен автобус спира на централната спирка, изсипвайки прясна порция бежанци. Основно това са мъже до 30 години в джинси и тениски. Но има и жени с кърпи на главата и малки деца на ръце. Въпреки изнурителната жега жените са опаковани с тъмни вълнени дрехи. Някои дори са с черни ръкавици. Всичките тези хора очевидно са достатъчно самоуверени и
абсолютно равнодушни към очарованието на
старинното християнско градче. Към 9 часа отварят кафене „Венеция“,
където бежанците отиват, за да заредят новите си айфони и лаптопи, да
отидат в тоалетната или дори да си измият косата в мивката.
Вечерта в центъра на Канижа няма къде игла да се хвърли. Стотици хора са се разположили във временните лагери на двата централни площада. По най-скромна сметка те са около 2 хиляди души. Седят на тревата, ядат, пият и с презрение наблюдават чистачите, които прибират пластмасови торбички, бутилки, фасове и остатъци от храна.
Нощта се спуска. Тъмнината е сигнал. Хората се разделят на групи от 30-50 човека. Всяка група си има свой водач. Към 11 ч. вечерта групите пеша се отправят към сръбско-унгарската граница. Жителите мълчаливо наблюдават през прозорците как през тихото, сякаш мъртво градче се придвижват тъмните сенки на имигрантите.
„Те излизат пеша от града, а после ги вземат с автобуси циганските мафиоти – разказва таксиметровият шофьор Виктор. – На нас не ни е разрешено да извозваме нелегалните. Полицията вече спря от движение пет коли от нашата фирма. А циганите си правят каквото искат. Те са главните каналджии на бежанци по всички балкански маршрути. Циганите докарват бежанците до самата граница, а после ги прекарват през гората в Унгария по известни само на тях пътеки. Всичко започна през януари. Хората взеха да пристигат организирано всеки ден. И потокът непрекъснато нараства. Честно да ви кажа, направо взе да става страшно. Какво ще стане с нас?“
Великото преселение на народите
През 2015 г. Европа се взриви. Това, което започна като тънко поточе от имигранти, изведнъж се превърна в мощна човешка вълна, готова да помете уютната, подредена Европа. Към двата предишни маршрута: през Гибралтар в Испания и Средиземно море до италианската Лампедуза – се прибави нов, удобен и безопасен балкански маршрут. Отначало от турския Измир до гръцките острови (като първата жертва падна знаменитият остров Лесбос. Гърци са ми разказвали, че турците всячески помагат на имигрантите. Говори се, че Турция умишлено спонсорира бежанците и буквално ги изтиква в международни води). След Атина, Македония, Сърбия, Унгария по-нататък потокът се разделя на две части – Австрия и Германия или Словакия и Чехия. Дори Англия, която с такова чувство за превъзходство бомбардира нещастната Либия, изведнъж забеляза, че островният й статут няма да я спаси от нашествието. Тунелът под Ламанша ежедневно е щурмуван от озлобени бежанци. А в Германия властите бяха принудени да прибягнат към помощта на армията, която предостави палатки на имигрантите и охрана срещу разярените местни жители.
От януари до юли само по балканския маршрут са минали 100 хиляди души. Социолози
прогнозират, че до края на годината те ще бъдат вече 250
хиляди. А за следващата година обещават катастрофа.
Много пъти съм работила в „горещи точки“ на събитията и в живота си съм видяла огромен брой бежанци. Плачещи жени в домашни дрехи и чехли на бос крак, мърляви деца, увити в дрипи, мъже с каменни физиономии, гневни на собствената си безпомощност. Те се радваха на бутилка вода, на парче хляб и малка парична помощ. При тези бежанци ме порази външният израз на благополучие и умението бързо да създават тук свои правила.
Бежанци в Белград
Паркът в Белград е до автогарата. Той изглежда като повечето паркове в европейските градове. Мъже, миещи се във фонтаните, цели семейства, спящи на тревата. Веднага след като влязох на територията на парка, на пътя ми застана група младежи. „Не можете да снимате тук“, заяви един от тях на приличен английски, показвайки с ръка фотоапарата ми. „Как така?! – възкликнах аз с ръце на кръста. – Паркът е публично място, а аз съм журналист и си върша работата.“ „Тук са нашите жени!“ „И какво? Вашите жени са покрити от главата до петите. Ако не им харесват тукашните правила, могат да се върнат обратно. Знаете ли, че Белград е столица на православна християнска държава? И жените тук ходят с открити лица? От колко часа сте в Белград?“ „От три дни“, отговаря ми моят объркан събеседник. „И вече установявате свои правила? Това не е ваша земя.“
Тук и двамата снижаваме тона и сключваме примирие. Новият ми познат се казва Халид, той е от Дамаск, на 21 години. „Аз съм истински сириец – с гордост казва той. – Не съм като всички тези…“ С презрителен жест той посочва хората, окупирали площада. „А защо това да е важно?“, дивя се аз. „Всички тук лъжат, че са от Сирия. Просто Сирия сега е много на мода. Във вестниците пишат. Никой не го е грижа за бежанците от Ирак, Афганистан, Либия, Тунис. Тук дори афганистанците са започнали да се наричат сирийци.“
Халид и приятелите му са избягали от Сирия, за да не ги призоват в армията. „За какво ми е да воювам за Асад. По-добре да отида в Германия.“ „А защо не потърси убежище в Гърция, Македония или тук в Сърбия?“ „Това са все бедни страни – презрително мръщи нос Халид. – Дори не си представях, че Европа е толкова бедна. Ние в Сирия преди войната живеехме доста по-богато. Само за пътя до Белград платих на превозвачи и каналджии 3000 долара. А до Германия ще ми се наложи да дам още 1500 долара. Аз имам пари. Мога да платя за петзвезден хотел в Белград, но тук не ни пускат, местните власти ни дават само 72 часа да останем в страната. А регистрацията ми свърши днес. Дори тук, в парка, плащам за душ и тоалетна. Но след това в Германия всичко ще бъде безплатно: образование, осигуровки, жилища за имигрантите. Там е хубаво! Искам да постъпя в университет по икономика. Като се устроя, ще доведа цялото си семейство: двамата ми братя, баща ми, майка ми и трите ми сестри.“
Пет симпатични млади жени със забрадки са се настанили на пейка в сянката на голямо дърво под охраната на двама мъже със свирепи физиономии. „Селям алейкум!“, приветствам ги аз. „Хелоу“, дружно ми отговарят те. Една от тях на име Аиша поема ролята на преводач. Трудно подбирайки английските думи, тя обяснява, че те са сирийци от Алепо и отиват със семейството си в Германия. Пътуват вече десет дни. Не познават никого в Германия, но са чували, че там приемат всички бежанци. Казват, че имат пари. Пътешествието на цялото семейство надхвърля сумата 20 хиляди долара. Майка им има диабет, но те са уверени, че немците са длъжни да ги лекуват безплатно. Омъжената Бетул ми показва изранените си крака. „Това е от онзи ден, когато през нощта минахме македонската граница през гората – обяснява тя. – Ти си красива, защото имаш бяла кожа. Но и аз бях красива, докато не ме хвана слънцето. Ето, виж.“ Бетула запретва ръкав и показва границата между загорялата и бяла кожа.
„Аз ще живея в Европа и отново ще стана бяла. На север има
по-малко слънце.“
Бежанците в Белград никак не приличат на сирийските бежанци, които видях в Ливан. Там те бяха трагични личности, хора, лишили се от всичко и бавно умирайки под жестокото слънце, наблъскани в лагерите. Тези, които се добират до Европа, са елитът. С парите си и със своите свръхзадачи.
Как се става бежанец?
Рано сутринта от унгарската гора недалече от градчето Ашотхал на пътя излиза група мургави хора с раници на гърба. Всички те са минали нелегално границата миналата нощ и вече няма от какво да се страхуват. Ориентират се отлично по GPS на телефоните си. Главната им задача е като срещнат първия полицай, да му представят искането си, че търсят убежище. Ако в групата никой не говори криво-ляво английски, показват написана думата „asylum“ (убежище). На официален език това се нарича „изразяване на намерение за убежище“. От този момент нататък те получават право на престой в страната за 72 часа. И не само. Имат право на легло в центъра за бежанци, три пъти на ден хранене, дрехи и обувки втора употреба и безплатни билети за пътуване из цялата страна.
Золтан, як снажен младеж в камуфлажна униформа, ме кара до едно от местата за бежанци. Золтан е от групата на унгарските доброволци, националистически (или патриотично) настроени, пазещи границата и със сила препятстващи проникването на бежанци. Но той не е военен и фактически няма никакви пълномощия. Но лошо им се пише на тези бежанци, които попаднат в ръцете на неговата организация. В най-добрия случай те с ритник ги пращат обратно през границата.
На полянка в гората под охраната на полицаи удобно са се разположили бежанци от различни страни. Един от тях, младият афганистанец Аманул, ми разказва, че той два месеца и половина пътувал пеша до тук, докато се добрал от Кундуз през Иран и Турция заедно с приятелите си с надеждата да се устрои в Германия. Той ми показва за потвърждение мазолите на краката си.
Редом с тях се е разположила група млади сирийци, които изглеждат като истински европейци. Руси, със светли очи, свободно говорещи английски. Заедно с тях е предизвикателна рижа млада жена, пушеща цигара от цигара. Тя е сирийка сунитка, както и приятелите й, но се държи смело сред жените със забрадки. Всички те са решени да се доберат до Швеция. Рижата се безпокои от факта, че са им взели отпечатъци от пръстите. „Чух, че могат да ни върнат обратно в Унгария дори ако се доберем до Швеция. Това е нова договорка между шенгенските страни. Длъжен си да останеш там, където са ти взели отпечатък от пръстите.“ (Тя е абсолютно права, но аз я успокоявам, че тази договорка съществува само на хартия.)
Смуглият сунит от Идлиб на име Джамил с две деца ме пита кога автобусът ще ги вземе и ще ги настанят на мястото за почивка. Той е крайно възмутен от тази „дезорганизация“. Трудно е да се повярва, че този човек предната нощ нелегално е пресякъл границата. Държи се като пътник на автобусна спирка, ядосан от това, че автобусът не идва по разписание. Той поиска аз да се разправям с полицаите. А те са страшно изморени
от потока бежанци: „Нямаме достатъчно коли, за да ги превозим
всичките на гарата в Сегед. От сутринта заминаха шест пълни автобуса.
Чакаме да се върнат и да откараме и останалите.“
Добре дошли
Унгарският град Сегед. Железопътна гара. Дървена къща, където вече всичко е готово за приемането на бежанците от доброволците от благотворителна организация. Вода, плодове, сандвичи и „халялна чорба“ (месна супа). „Защо „халялна“? – питам аз пълна, некрасива, но добродушна жена, която мие тротоара пред къщата. – Нима чужденците не са длъжни да привикват към условията на живот в Европа?“ „Естествено, че не! – възмущава се тя. – Това може да оскърби религиозните им чувства. Те са много раними.“ Тя черпи радост и взъхновение от това, че „служи на нещастните хора“.
За чужденците са приготвени химически тоалетни, душове, водни вентилатори за освежаване, безплатен интернет и подробни инструкции как да се държат с властите. Всичко е изчистено до блясък, на подноси са сложени ябълки, лицата на доброволците сияят от предстоящата среща с „жертвите“.
Това, което се случва по-късно, ме оскърбява до дъното на душата ми. На автогарата спират няколко автобуса, напълнени до откат с млади мъже. Излизайки на улицата, те мигновено започват да говорят по телефоните и да включват модни джаджи към интернет. Небрежно, без да обръщат никакво внимание на зачервените от вълнение доброволци, те вземат бутилките с вода, сандвичи, чинии със супа. Дори не благодарят!
„Откачени бабички – споделя впечатлението си Джунет от Пакистан. – Защо децата или внуците им не ги гледат? Защо ги пускат свободно на улицата? Навсякъде, където и да отидем, ни посрещат тези луди.“ Аз направо се задъхвам от възмущение и възкликвам: „Те правят всичко това от благородство! За да ви помогнат!“ Джунет малко е смутен: „Но аз не споря, че те са добри. Но къде са мъжете им? И нима е прилично възрастни жени да се шляят по улиците вечер и да общуват с млади мъже? Минахме през цяла Европа, хората тук са странни. Видяхме дори млади жени, които ни раздаваха сандвичи. Бяха доста разсъблечени, а бяха на не по-малко от 20 години. Толкова стари в Пакистан не могат да се омъжат. А ти защо си сама? Къде е мъжът ти?“
„На две крачки от теб – казвам отмъстително. – Той фотографира.“
Хилавият Джунет отклонява поглед от внушителната фигура на съпруга ми – хърватски журналист, и веднага сменя тона.
„Това е правилно – одобрява той. – Жената не трябвада остава сама.“ И изведнъж се паникьосва: „Нека само да не ме снима. Забранявам! Трябва да преминавам още много граници. Искам да стигна в Лондон, защото там има много пакистанци. Когато се добера до Англия и доведа двете си сестри, няма да им разреша да излизат на улицата без придружител. Виж, за най-малката – тя вече е на 14 – в Англия сме намерили приличен жених. Може да е
втората му жена, но той е един приличен човек.“ „Но нали в
Англия никой не регистрира подобни бракове“, възмущавам се аз. „И не е
необходимо. За нас важното е благословията на Аллах в джамията. И после
всичко е точно. Като дойдат децата, за англичаните тя ще е непълнолетна
самотна майка. Нямаш представа колко пари ще взема за това! И медицина,
транспорт, храна, образование – всичко е безплатно. Англичаните са наши
бивши колонизатори. Те ще си платят за всичко. Иншаллах!“
„Великата“ унгарска стена
Сръбско-унгарската граница. Стоя пред внушителна 4-метрова ограда, която трябва да прегради 175 км. Това е вече знаменитата унгарска стена, която ще трябва да спре нашествието на имигрантите в Унгария. Засега тя не е достроена и бежанците минават границата всяка нощ.
„Странно чувство – казва Вероника, сътрудник на кмета от малкото градче Ашотхал. – Никога не съм мислила, че моята страна ще живее зад бодлива тел. Само дето не знаеш от коя страна е затворът.“
„Всички големи неправителствени организации протестираха“, заявява Вероника. „Да, тук може да има жертви“, съгласявам се аз, като си представям как се борят с мрежата и как в среднощна схватка със стоманената тел изтича кръвта на бежанците.
„Разбирате ли, та нали бедните диви животни могат да пострадат“, обяснява Вероника и аз с удивление се вглеждам в спокойното й лице, подозирайки, че тя иронизира. Но няма никаква ирония. „Местни глигани и елени вече напират към стената – казва тя с безпокойство. – Могат и да се наранят.“ „Да, могат. А хората, така или иначе, ще намерят някакъв изход – забелязвам аз. – Ще копаят под мрежата или ще изрежат дупки в нея.“
„Достатъчно е да се купи хубав швейцарски нож от магазина – казва член на унгарския парламент от партия „Йобик“ Мартон Дьондеш. – Стената не е препятствие. Ако имигрантът е изминал хиляди километри,за да се добере до Европа, за него няма да е проблем да заобиколи стената или да си купи нож. Може би не веднага, но имигрантите винаги намират решение. Те са навсякъде в Будапеща. В обществените паркове спят направо върху тревата. Ние не знаем от какво боледуват, какви вируси пренасят със себе си.
Това е истинска катастрофа!
Преди две години заявленията за убежище не превишаваха 2 хиляди. А тази година в края на юли ние получихме 100 хиляди заявления. Нямаме никаква инфраструктура, за да се справим с такъв наплив от хора. В Евросъюза не искат да говорят за реалните проблеми. Бюрократите от Брюксел
говорят само за икономически и социални причини за новото
преселение на народите. Но ако искаме да видим корена на проблема, сме
длъжни да осъзнаем, че основната причина е външната политика на Запада.
Намесата в Северна Африка и Близкия изток, дестабилизацията на такива
страни като Ирак, Сирия, Афганистан, Тунис, Ливан, Египет, Либия. И това
е само началото. Ние и досега не знаем какво количество имигранти ще
дойдат при нас от Украйна, ако ситуацията колабира и настъпи
икономическа катастрофа (а то е само въпрос на време). Европа все още се
лута около мултикултурната политика, толерантността и правата на
бежанците. Но Евросъюзът е като пациент, който не знае, че е болен.
За Унгария всичко това е обидно. Унгария никога не е имала колониално минало. А Франция и Англия ще си платят за своите престъпления. Те колонизираха източните народи, а сега бившите роби се завръщат и търсят компенсации. Но ние няма от какво да се срамуваме.“
„А вие наистина ли сте сигурни, че няма от какво да се срамувате? Чуйте историята на доктор Ахмад от Либия.“
„Невинни няма!“
С доктор Ахмад се запознавам в сръбското гранично градче Канижа в кафене „Венеция“. Веднага обърнах внимание на този син на Африка с тъмно лъскаво лице и дебели изпъкнали устни. Маска на африканско божество. Той бавно пие кафето си и пуши цигара, а аз гледам ръцете му, огромни и красиви, с точни и прецизни движения. Ръце на хирург. И познах.
Представям се и започваме разговор. Говорехме за „модерните“ и „немодерните“ войни, за това, че всички бежанци уверяват местните власти, че са от Сирия.
„Модерни войни! – саркастично се изсмя доктор Ахмад. – Но вие сте права. Европа не иска да чува за бежанци от Ирак и Афганистан. Готови са да запушат ушите си с памук. Но още по-оскърбително реагират на бежанците от Либия. Нали именно Франция и Великобритания бомбардираха моята страна. А сега се отвърнаха от нас!
Един вид, ние ви донесохме демокрацията, а вие не можахте да се възползвате от плодовете на свободата! Вие, либийците, трябва да се срамувате, че излъгахте нашите очаквания. Съжалявам, че бях такъв глупак. Имаше еуфория, когато свалиха Кадафи. Синът ми беше едно такова възторжено момче, което подкрепяше революцията, но загина.“
Лицето на доктор Ахмад остава спокойно, когато говори за сина си. Фатализмът на мюсюлманина и сдържаността на жителя на Изтока.
„Имам две дъщери. Избягахме в Европа почти веднага след като настъпи хаосът,
оставих гроба на сина си. Аз съм лекар, но не си намерих работа
по специалността в Египет. Навсякъде си има вътрешна конкуренция. Не
обичат чужденците. Не искам да ви преразказвам скучната истрия на моите
скитания. Надявам се в Европа да признаят дипломата ми. Английският ми е
добър. Може би ще ми провърви.“
„Но местните жители са в паника от нашествието! – казвам. – Гърци, сърби, унгарци, словаци, чехи твърдят, че не са го заслужили! Че не е тяхна вината, че целият Близък изток и Северна Африка са потопени в кръв.“
„Как така!“ – възкликва доктор Ахмад и жълтеникавото бяло на огромните му африкански очи се пълни с кръв. – Аз нямам претенции към сърбите. Засега. Но Гърция, Унгария, Словакия, Хърватия – те са членки на НАТО. Да, те не са бомбардирали моята страна, но нали са плащали пари за военния бюджет на НАТО? Нима не са изпращали свои войници в Афганистан и Ирак? Няма да им се размине наказанието. НАТО заля с кръв целия Близък изток и сега слабата Европа, която даде власт над себе си на американския Сатана, ще бъде унищожена. Нашите жени ще нараждат деца. След пет години лицето на Европа напълно ще се промени. Аз не се радвам от това. Уважавам великата европейска култура и не искам вместо църкви тук да стоят минарета. Но така ще бъде. Това е възмездие. Иншаллах!“
„Дойде време вината да се сподели от всички“
„А нима не е прав вашият доктор! – неочаквано възкликва Мартон Дьондеш, член на унгарския парламент от партията „Йобик“, когато му разказах историята на доктор Ахмад. – Унгария е член на ЕС и НАТО. И когато тази организация води агресивна полиитка, за да разруши Сирия, Тунис, Либия и Ирак, ние не сме длъжни да пазим мълчание.
Ние трябва честно да кажем на нашите съюзници: „Чуйте! Това е против интересите на Европа и против интересите на нашата страна.!“ Да, ние не сме взимали участие в бомбардировките на Ирак и Сирия, но наше е мълчанието – наша е вината.
Аз и досега смятам, че направихме огромна грешка, като се присъединихме към НАТО. На хартия се присъединихме към отбранителен съюз. На практика обаче Унгария е член на агресивна настъпателна организация, която разрушава Близкия изток и провокира Русия със ситуацията в Украйна. Лидерите на Европа са или глупаци, или предатели. Въпреки че когато от материалите на Уикилийкс разбереш, че дори Меркел е под постоянно наблюдение от американските спецслужби, то разбираш: повечето лидери на Евросъюза могат да станат обект на шантаж.“
Живадин Йованович, бивш министър на външните работи на Сърбия, принадлежи към тези хора, които виждат тясната връзка между миналото и настоящето.
„Новата разрушителна вълна на имиграцията е следствие от империалистическата политика на Запада – твърди той. – Всичко започна в Сърбия след разпадането на Югославия и натовските бомбардировки над Белград. Именно тук беше направена първата крачка за атаката на Сомалия, Судан, Афганистан, Ирак под предлог борба с тероризма и защита на правата на човека. Америка винаги е преследвала политиката на хаос, която й дава в ръцете контрол над природните ресурси, стратегически линии за комуникация и трафик на хора, наркотици и оръжия.
Последствията падат върху Европа, но Евросъюзът не е толкова съюзник на САЩ, колкото техен съперник. Ето защо Америка принуди ЕС да участва във всички военни операции, спонсорирани от САЩ, започвайки войната от Югославия. В действителност европейците воюват против самите себе си. Атаката над Либия беше варварство, символ на което стана чудовищно жестокото
убийство на Кадафи. Сега получихме огромна безконтролна
територия за разгул на бандитизма. Войната в Либия показа лицето на
Запада – егоистично и неоколониално. Видяхме Франция, страдаща от
комплекс за малоценност, отдавна загубила престижа си, и Саркози,
разиграващ ролята на Наполеон. Видяхме Британия, която има огромен
колониален исторически опит, на която не достига военна мощ. Именно
англичаните често се изявяват като подстрекатели в конфликти, опитвайки
се да обединят своите амбиции на бивша империя с американската сила и
власт. А сега и англичаните, и французите хорово закрещяха, че трябва
нещо да се направи с имигрантите. Всъщност си имаме работа с класически
ефект на бумеранга.
Да, имиграционната бомба избухна, но причините за взрива са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. При нас идват млади, образовани мъже с пари. Всички модни фризьорски ателиета в Белград са пълни с хора от Близкия изток. В скъпите сервизи за химическо чистене се дават цели чували с дрехи. Ясно е, че някой им помага финансово.
Полицията признава, че сред имигрантите има екстремисти. Всичко, което полицията може да направи, е да вземе отпечатъци от пръстите им. Пред нас са т. нар. „спящи клетки“. Когато му дойде времето, те ще се събудят и Европа ще бъде залята от вълна на терор.
Паника на Балканите!
Македония. В страната е обявена извънредна ситуация. Пълен хаос на гръцко-македонската граница. Полицията е блокирала всички проходи и монтира бодлива тел. Бежанците щурмуват. Полицаите са принудени да използват сълзотворен газ и да призоват на помощ армията. Бежанци лежат на релсите, поради което е прекъснато влаковото движение между Гърция и Македония. В неутралната зона са се скупчили хиляди хора. Македонците обвиняват гръцката полиция в това, че бездейства и се опитва да прекара чужденците от Гърция.
Сърбия. Правителството говори за хуманитарна криза. Бежанците са вече около 80 хиляди, а в имиграционните центрове са устроени едва няколко хиляди. Въпреки че бежанците не искат да останат в Сърбия (хватката е известна – обявяват намеренията си за убежище, но без да пишат официално заявление), но жестокият контрол на границата с Унгария ги поставя в безизходна ситуация. Почина първият сърбин, заразен с нилска треска.
Хърватия. Загрижена за летните си туристически проблеми, Хърватия внезапно се събуди и изпадна в паника, когато откри, че бежанци се опитват да пресекат сръбско-хърватската граница. Което е логично: на границата между Хърватия и Словения (шенгенска зона), са разположени гъсти гори, през които цигани преди са превеждали китайци. А след Словения започва богатата Австрия и между тях няма граница. В самата Хърватия се намират не малко „полезни идиоти“ от средите на неолибералите, които призовават своите съграждани да отворят сърцата и вратите си за близкоизточните имигранти. Неолибералният вестник „Jutarnji list“ вече предложил места, където могат да се настанят бежанците в прекрасната Хърватия – празни военни казарми в Пула, Вараждин, Карловац, в Далмация. И дори в изоставения дворец на Естерхази, недалеч от очарователния Илок.
Но малката, затворена в себе си Хърватия неотдавна преживя шок – в Кайро преди месец терористите от „Ислямска държава“ отвлякоха гражданин на Хърватия и му отрязаха главата. Фотографията бе публикувана в интернет, на която 30-годишният баща на две деца държи собствената си глава в ръцете. Можем да си представим, че евентуалното чуждо нашествие ще доведе до истерия местното население. Неотдавна в интернет се появи следният плакат: „Скъпи имигранти! Добре дошли в Хърватия! Няма работа, няма пари, няма бъдеще. Моля, минете в Словения. Благодарим ви!
„Забравете Европа, която познавахте някога – със страст казва директорът на сръбския Институт по международна политика и икономика проф. Бранислав Джорджевич. Европа е стисната в мюсюлманските геополитически клещи: Испания, Италия и Балканите. Дори в Букурещ, където на
практика няма мюсюлмани, Турция построи най-голямата джамия в
Европа. Неотдавна Балканите бяха посетени от Виктория Нюланд, която
заяви в интервю: за да победи „Ислямска държава“, на САЩ са необходими
от 5 до 10 години. Аз съм бивш военен. За да се победи ИД, е нужно не
време, а воля. Вие питате, кой има интерес от хаоса в Близкия изток?
Само сметнете колко хора в САЩ работят за военно-промишления комплекс.
Пряко или косвено. Сметнете и членовете на семействата им. А колко
избиратели ги поддържат? За да се развива военната промишленост, трябва
да се изтъргува вече готовото оръжие. И да се изпробва новото. Не може
просто да го произвеждате. Това е най-голямата индустрия на света.
По-голяма, отколкото е газовата и нефтената. И още един въпрос: нуждае
ли се Америка от силна Европа?“
„Естествено че не – казвам. – И все пак: кой е главният виновник?“ Най-тъжното в професията на журналиста е когато задаваш въпрос и знаеш отговора. И знаеш защо събеседникът ти не може да отговори честно. Доктор Бранислав Джорджевич, директор на института, който последователно върви след Евросъюза, е внимателен в коментарите. „За всичко нас ни наблюдава Големият Брат. Знаете как се казва. Защо питате?“
Автор: Даря Асламова "Комсомолска правда"
прииждат десетки хиляди хора от Африка и Близкия изток. Но това изобщо не са класически бежанци. Те се чувстват стопани на новите места, презират помагащите им местни жители и търсят за себе си нови и нови блага.
Малкият град Канижа се намира на сръбско-унгарската граница. Всяка сутрин в 6 часа камбаните на църквата „Петър и Павел“ започват своята тъжна песен. Те плачат така пронизително и отчаяно до 7 ч. сутринта, че да се спи повече е невъзможно. Отивам до прозореца и дръпвам пердето. Площадът пред хотела пустее. Те са си отишли. Останали са само „наблюдателите“ – няколко мургави мъже, спящи на тревата под дърветата.
Но ето че първият международен автобус спира на централната спирка, изсипвайки прясна порция бежанци. Основно това са мъже до 30 години в джинси и тениски. Но има и жени с кърпи на главата и малки деца на ръце. Въпреки изнурителната жега жените са опаковани с тъмни вълнени дрехи. Някои дори са с черни ръкавици. Всичките тези хора очевидно са достатъчно самоуверени и
Вечерта в центъра на Канижа няма къде игла да се хвърли. Стотици хора са се разположили във временните лагери на двата централни площада. По най-скромна сметка те са около 2 хиляди души. Седят на тревата, ядат, пият и с презрение наблюдават чистачите, които прибират пластмасови торбички, бутилки, фасове и остатъци от храна.
Нощта се спуска. Тъмнината е сигнал. Хората се разделят на групи от 30-50 човека. Всяка група си има свой водач. Към 11 ч. вечерта групите пеша се отправят към сръбско-унгарската граница. Жителите мълчаливо наблюдават през прозорците как през тихото, сякаш мъртво градче се придвижват тъмните сенки на имигрантите.
„Те излизат пеша от града, а после ги вземат с автобуси циганските мафиоти – разказва таксиметровият шофьор Виктор. – На нас не ни е разрешено да извозваме нелегалните. Полицията вече спря от движение пет коли от нашата фирма. А циганите си правят каквото искат. Те са главните каналджии на бежанци по всички балкански маршрути. Циганите докарват бежанците до самата граница, а после ги прекарват през гората в Унгария по известни само на тях пътеки. Всичко започна през януари. Хората взеха да пристигат организирано всеки ден. И потокът непрекъснато нараства. Честно да ви кажа, направо взе да става страшно. Какво ще стане с нас?“
Великото преселение на народите
През 2015 г. Европа се взриви. Това, което започна като тънко поточе от имигранти, изведнъж се превърна в мощна човешка вълна, готова да помете уютната, подредена Европа. Към двата предишни маршрута: през Гибралтар в Испания и Средиземно море до италианската Лампедуза – се прибави нов, удобен и безопасен балкански маршрут. Отначало от турския Измир до гръцките острови (като първата жертва падна знаменитият остров Лесбос. Гърци са ми разказвали, че турците всячески помагат на имигрантите. Говори се, че Турция умишлено спонсорира бежанците и буквално ги изтиква в международни води). След Атина, Македония, Сърбия, Унгария по-нататък потокът се разделя на две части – Австрия и Германия или Словакия и Чехия. Дори Англия, която с такова чувство за превъзходство бомбардира нещастната Либия, изведнъж забеляза, че островният й статут няма да я спаси от нашествието. Тунелът под Ламанша ежедневно е щурмуван от озлобени бежанци. А в Германия властите бяха принудени да прибягнат към помощта на армията, която предостави палатки на имигрантите и охрана срещу разярените местни жители.
От януари до юли само по балканския маршрут са минали 100 хиляди души. Социолози
Много пъти съм работила в „горещи точки“ на събитията и в живота си съм видяла огромен брой бежанци. Плачещи жени в домашни дрехи и чехли на бос крак, мърляви деца, увити в дрипи, мъже с каменни физиономии, гневни на собствената си безпомощност. Те се радваха на бутилка вода, на парче хляб и малка парична помощ. При тези бежанци ме порази външният израз на благополучие и умението бързо да създават тук свои правила.
Бежанци в Белград
Паркът в Белград е до автогарата. Той изглежда като повечето паркове в европейските градове. Мъже, миещи се във фонтаните, цели семейства, спящи на тревата. Веднага след като влязох на територията на парка, на пътя ми застана група младежи. „Не можете да снимате тук“, заяви един от тях на приличен английски, показвайки с ръка фотоапарата ми. „Как така?! – възкликнах аз с ръце на кръста. – Паркът е публично място, а аз съм журналист и си върша работата.“ „Тук са нашите жени!“ „И какво? Вашите жени са покрити от главата до петите. Ако не им харесват тукашните правила, могат да се върнат обратно. Знаете ли, че Белград е столица на православна християнска държава? И жените тук ходят с открити лица? От колко часа сте в Белград?“ „От три дни“, отговаря ми моят объркан събеседник. „И вече установявате свои правила? Това не е ваша земя.“
Тук и двамата снижаваме тона и сключваме примирие. Новият ми познат се казва Халид, той е от Дамаск, на 21 години. „Аз съм истински сириец – с гордост казва той. – Не съм като всички тези…“ С презрителен жест той посочва хората, окупирали площада. „А защо това да е важно?“, дивя се аз. „Всички тук лъжат, че са от Сирия. Просто Сирия сега е много на мода. Във вестниците пишат. Никой не го е грижа за бежанците от Ирак, Афганистан, Либия, Тунис. Тук дори афганистанците са започнали да се наричат сирийци.“
Халид и приятелите му са избягали от Сирия, за да не ги призоват в армията. „За какво ми е да воювам за Асад. По-добре да отида в Германия.“ „А защо не потърси убежище в Гърция, Македония или тук в Сърбия?“ „Това са все бедни страни – презрително мръщи нос Халид. – Дори не си представях, че Европа е толкова бедна. Ние в Сирия преди войната живеехме доста по-богато. Само за пътя до Белград платих на превозвачи и каналджии 3000 долара. А до Германия ще ми се наложи да дам още 1500 долара. Аз имам пари. Мога да платя за петзвезден хотел в Белград, но тук не ни пускат, местните власти ни дават само 72 часа да останем в страната. А регистрацията ми свърши днес. Дори тук, в парка, плащам за душ и тоалетна. Но след това в Германия всичко ще бъде безплатно: образование, осигуровки, жилища за имигрантите. Там е хубаво! Искам да постъпя в университет по икономика. Като се устроя, ще доведа цялото си семейство: двамата ми братя, баща ми, майка ми и трите ми сестри.“
Пет симпатични млади жени със забрадки са се настанили на пейка в сянката на голямо дърво под охраната на двама мъже със свирепи физиономии. „Селям алейкум!“, приветствам ги аз. „Хелоу“, дружно ми отговарят те. Една от тях на име Аиша поема ролята на преводач. Трудно подбирайки английските думи, тя обяснява, че те са сирийци от Алепо и отиват със семейството си в Германия. Пътуват вече десет дни. Не познават никого в Германия, но са чували, че там приемат всички бежанци. Казват, че имат пари. Пътешествието на цялото семейство надхвърля сумата 20 хиляди долара. Майка им има диабет, но те са уверени, че немците са длъжни да ги лекуват безплатно. Омъжената Бетул ми показва изранените си крака. „Това е от онзи ден, когато през нощта минахме македонската граница през гората – обяснява тя. – Ти си красива, защото имаш бяла кожа. Но и аз бях красива, докато не ме хвана слънцето. Ето, виж.“ Бетула запретва ръкав и показва границата между загорялата и бяла кожа.
Бежанците в Белград никак не приличат на сирийските бежанци, които видях в Ливан. Там те бяха трагични личности, хора, лишили се от всичко и бавно умирайки под жестокото слънце, наблъскани в лагерите. Тези, които се добират до Европа, са елитът. С парите си и със своите свръхзадачи.
Как се става бежанец?
Рано сутринта от унгарската гора недалече от градчето Ашотхал на пътя излиза група мургави хора с раници на гърба. Всички те са минали нелегално границата миналата нощ и вече няма от какво да се страхуват. Ориентират се отлично по GPS на телефоните си. Главната им задача е като срещнат първия полицай, да му представят искането си, че търсят убежище. Ако в групата никой не говори криво-ляво английски, показват написана думата „asylum“ (убежище). На официален език това се нарича „изразяване на намерение за убежище“. От този момент нататък те получават право на престой в страната за 72 часа. И не само. Имат право на легло в центъра за бежанци, три пъти на ден хранене, дрехи и обувки втора употреба и безплатни билети за пътуване из цялата страна.
Золтан, як снажен младеж в камуфлажна униформа, ме кара до едно от местата за бежанци. Золтан е от групата на унгарските доброволци, националистически (или патриотично) настроени, пазещи границата и със сила препятстващи проникването на бежанци. Но той не е военен и фактически няма никакви пълномощия. Но лошо им се пише на тези бежанци, които попаднат в ръцете на неговата организация. В най-добрия случай те с ритник ги пращат обратно през границата.
На полянка в гората под охраната на полицаи удобно са се разположили бежанци от различни страни. Един от тях, младият афганистанец Аманул, ми разказва, че той два месеца и половина пътувал пеша до тук, докато се добрал от Кундуз през Иран и Турция заедно с приятелите си с надеждата да се устрои в Германия. Той ми показва за потвърждение мазолите на краката си.
Редом с тях се е разположила група млади сирийци, които изглеждат като истински европейци. Руси, със светли очи, свободно говорещи английски. Заедно с тях е предизвикателна рижа млада жена, пушеща цигара от цигара. Тя е сирийка сунитка, както и приятелите й, но се държи смело сред жените със забрадки. Всички те са решени да се доберат до Швеция. Рижата се безпокои от факта, че са им взели отпечатъци от пръстите. „Чух, че могат да ни върнат обратно в Унгария дори ако се доберем до Швеция. Това е нова договорка между шенгенските страни. Длъжен си да останеш там, където са ти взели отпечатък от пръстите.“ (Тя е абсолютно права, но аз я успокоявам, че тази договорка съществува само на хартия.)
Смуглият сунит от Идлиб на име Джамил с две деца ме пита кога автобусът ще ги вземе и ще ги настанят на мястото за почивка. Той е крайно възмутен от тази „дезорганизация“. Трудно е да се повярва, че този човек предната нощ нелегално е пресякъл границата. Държи се като пътник на автобусна спирка, ядосан от това, че автобусът не идва по разписание. Той поиска аз да се разправям с полицаите. А те са страшно изморени
Добре дошли
Унгарският град Сегед. Железопътна гара. Дървена къща, където вече всичко е готово за приемането на бежанците от доброволците от благотворителна организация. Вода, плодове, сандвичи и „халялна чорба“ (месна супа). „Защо „халялна“? – питам аз пълна, некрасива, но добродушна жена, която мие тротоара пред къщата. – Нима чужденците не са длъжни да привикват към условията на живот в Европа?“ „Естествено, че не! – възмущава се тя. – Това може да оскърби религиозните им чувства. Те са много раними.“ Тя черпи радост и взъхновение от това, че „служи на нещастните хора“.
За чужденците са приготвени химически тоалетни, душове, водни вентилатори за освежаване, безплатен интернет и подробни инструкции как да се държат с властите. Всичко е изчистено до блясък, на подноси са сложени ябълки, лицата на доброволците сияят от предстоящата среща с „жертвите“.
Това, което се случва по-късно, ме оскърбява до дъното на душата ми. На автогарата спират няколко автобуса, напълнени до откат с млади мъже. Излизайки на улицата, те мигновено започват да говорят по телефоните и да включват модни джаджи към интернет. Небрежно, без да обръщат никакво внимание на зачервените от вълнение доброволци, те вземат бутилките с вода, сандвичи, чинии със супа. Дори не благодарят!
„Откачени бабички – споделя впечатлението си Джунет от Пакистан. – Защо децата или внуците им не ги гледат? Защо ги пускат свободно на улицата? Навсякъде, където и да отидем, ни посрещат тези луди.“ Аз направо се задъхвам от възмущение и възкликвам: „Те правят всичко това от благородство! За да ви помогнат!“ Джунет малко е смутен: „Но аз не споря, че те са добри. Но къде са мъжете им? И нима е прилично възрастни жени да се шляят по улиците вечер и да общуват с млади мъже? Минахме през цяла Европа, хората тук са странни. Видяхме дори млади жени, които ни раздаваха сандвичи. Бяха доста разсъблечени, а бяха на не по-малко от 20 години. Толкова стари в Пакистан не могат да се омъжат. А ти защо си сама? Къде е мъжът ти?“
„На две крачки от теб – казвам отмъстително. – Той фотографира.“
Хилавият Джунет отклонява поглед от внушителната фигура на съпруга ми – хърватски журналист, и веднага сменя тона.
„Това е правилно – одобрява той. – Жената не трябвада остава сама.“ И изведнъж се паникьосва: „Нека само да не ме снима. Забранявам! Трябва да преминавам още много граници. Искам да стигна в Лондон, защото там има много пакистанци. Когато се добера до Англия и доведа двете си сестри, няма да им разреша да излизат на улицата без придружител. Виж, за най-малката – тя вече е на 14 – в Англия сме намерили приличен жених. Може да е
„Великата“ унгарска стена
Сръбско-унгарската граница. Стоя пред внушителна 4-метрова ограда, която трябва да прегради 175 км. Това е вече знаменитата унгарска стена, която ще трябва да спре нашествието на имигрантите в Унгария. Засега тя не е достроена и бежанците минават границата всяка нощ.
„Странно чувство – казва Вероника, сътрудник на кмета от малкото градче Ашотхал. – Никога не съм мислила, че моята страна ще живее зад бодлива тел. Само дето не знаеш от коя страна е затворът.“
„Всички големи неправителствени организации протестираха“, заявява Вероника. „Да, тук може да има жертви“, съгласявам се аз, като си представям как се борят с мрежата и как в среднощна схватка със стоманената тел изтича кръвта на бежанците.
„Разбирате ли, та нали бедните диви животни могат да пострадат“, обяснява Вероника и аз с удивление се вглеждам в спокойното й лице, подозирайки, че тя иронизира. Но няма никаква ирония. „Местни глигани и елени вече напират към стената – казва тя с безпокойство. – Могат и да се наранят.“ „Да, могат. А хората, така или иначе, ще намерят някакъв изход – забелязвам аз. – Ще копаят под мрежата или ще изрежат дупки в нея.“
„Достатъчно е да се купи хубав швейцарски нож от магазина – казва член на унгарския парламент от партия „Йобик“ Мартон Дьондеш. – Стената не е препятствие. Ако имигрантът е изминал хиляди километри,за да се добере до Европа, за него няма да е проблем да заобиколи стената или да си купи нож. Може би не веднага, но имигрантите винаги намират решение. Те са навсякъде в Будапеща. В обществените паркове спят направо върху тревата. Ние не знаем от какво боледуват, какви вируси пренасят със себе си.
Това е истинска катастрофа!
Преди две години заявленията за убежище не превишаваха 2 хиляди. А тази година в края на юли ние получихме 100 хиляди заявления. Нямаме никаква инфраструктура, за да се справим с такъв наплив от хора. В Евросъюза не искат да говорят за реалните проблеми. Бюрократите от Брюксел
За Унгария всичко това е обидно. Унгария никога не е имала колониално минало. А Франция и Англия ще си платят за своите престъпления. Те колонизираха източните народи, а сега бившите роби се завръщат и търсят компенсации. Но ние няма от какво да се срамуваме.“
„А вие наистина ли сте сигурни, че няма от какво да се срамувате? Чуйте историята на доктор Ахмад от Либия.“
„Невинни няма!“
С доктор Ахмад се запознавам в сръбското гранично градче Канижа в кафене „Венеция“. Веднага обърнах внимание на този син на Африка с тъмно лъскаво лице и дебели изпъкнали устни. Маска на африканско божество. Той бавно пие кафето си и пуши цигара, а аз гледам ръцете му, огромни и красиви, с точни и прецизни движения. Ръце на хирург. И познах.
Представям се и започваме разговор. Говорехме за „модерните“ и „немодерните“ войни, за това, че всички бежанци уверяват местните власти, че са от Сирия.
„Модерни войни! – саркастично се изсмя доктор Ахмад. – Но вие сте права. Европа не иска да чува за бежанци от Ирак и Афганистан. Готови са да запушат ушите си с памук. Но още по-оскърбително реагират на бежанците от Либия. Нали именно Франция и Великобритания бомбардираха моята страна. А сега се отвърнаха от нас!
Един вид, ние ви донесохме демокрацията, а вие не можахте да се възползвате от плодовете на свободата! Вие, либийците, трябва да се срамувате, че излъгахте нашите очаквания. Съжалявам, че бях такъв глупак. Имаше еуфория, когато свалиха Кадафи. Синът ми беше едно такова възторжено момче, което подкрепяше революцията, но загина.“
Лицето на доктор Ахмад остава спокойно, когато говори за сина си. Фатализмът на мюсюлманина и сдържаността на жителя на Изтока.
„Имам две дъщери. Избягахме в Европа почти веднага след като настъпи хаосът,
„Но местните жители са в паника от нашествието! – казвам. – Гърци, сърби, унгарци, словаци, чехи твърдят, че не са го заслужили! Че не е тяхна вината, че целият Близък изток и Северна Африка са потопени в кръв.“
„Как така!“ – възкликва доктор Ахмад и жълтеникавото бяло на огромните му африкански очи се пълни с кръв. – Аз нямам претенции към сърбите. Засега. Но Гърция, Унгария, Словакия, Хърватия – те са членки на НАТО. Да, те не са бомбардирали моята страна, но нали са плащали пари за военния бюджет на НАТО? Нима не са изпращали свои войници в Афганистан и Ирак? Няма да им се размине наказанието. НАТО заля с кръв целия Близък изток и сега слабата Европа, която даде власт над себе си на американския Сатана, ще бъде унищожена. Нашите жени ще нараждат деца. След пет години лицето на Европа напълно ще се промени. Аз не се радвам от това. Уважавам великата европейска култура и не искам вместо църкви тук да стоят минарета. Но така ще бъде. Това е възмездие. Иншаллах!“
„Дойде време вината да се сподели от всички“
„А нима не е прав вашият доктор! – неочаквано възкликва Мартон Дьондеш, член на унгарския парламент от партията „Йобик“, когато му разказах историята на доктор Ахмад. – Унгария е член на ЕС и НАТО. И когато тази организация води агресивна полиитка, за да разруши Сирия, Тунис, Либия и Ирак, ние не сме длъжни да пазим мълчание.
Ние трябва честно да кажем на нашите съюзници: „Чуйте! Това е против интересите на Европа и против интересите на нашата страна.!“ Да, ние не сме взимали участие в бомбардировките на Ирак и Сирия, но наше е мълчанието – наша е вината.
Аз и досега смятам, че направихме огромна грешка, като се присъединихме към НАТО. На хартия се присъединихме към отбранителен съюз. На практика обаче Унгария е член на агресивна настъпателна организация, която разрушава Близкия изток и провокира Русия със ситуацията в Украйна. Лидерите на Европа са или глупаци, или предатели. Въпреки че когато от материалите на Уикилийкс разбереш, че дори Меркел е под постоянно наблюдение от американските спецслужби, то разбираш: повечето лидери на Евросъюза могат да станат обект на шантаж.“
Живадин Йованович, бивш министър на външните работи на Сърбия, принадлежи към тези хора, които виждат тясната връзка между миналото и настоящето.
„Новата разрушителна вълна на имиграцията е следствие от империалистическата политика на Запада – твърди той. – Всичко започна в Сърбия след разпадането на Югославия и натовските бомбардировки над Белград. Именно тук беше направена първата крачка за атаката на Сомалия, Судан, Афганистан, Ирак под предлог борба с тероризма и защита на правата на човека. Америка винаги е преследвала политиката на хаос, която й дава в ръцете контрол над природните ресурси, стратегически линии за комуникация и трафик на хора, наркотици и оръжия.
Последствията падат върху Европа, но Евросъюзът не е толкова съюзник на САЩ, колкото техен съперник. Ето защо Америка принуди ЕС да участва във всички военни операции, спонсорирани от САЩ, започвайки войната от Югославия. В действителност европейците воюват против самите себе си. Атаката над Либия беше варварство, символ на което стана чудовищно жестокото
Да, имиграционната бомба избухна, но причините за взрива са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. При нас идват млади, образовани мъже с пари. Всички модни фризьорски ателиета в Белград са пълни с хора от Близкия изток. В скъпите сервизи за химическо чистене се дават цели чували с дрехи. Ясно е, че някой им помага финансово.
Полицията признава, че сред имигрантите има екстремисти. Всичко, което полицията може да направи, е да вземе отпечатъци от пръстите им. Пред нас са т. нар. „спящи клетки“. Когато му дойде времето, те ще се събудят и Европа ще бъде залята от вълна на терор.
Паника на Балканите!
Македония. В страната е обявена извънредна ситуация. Пълен хаос на гръцко-македонската граница. Полицията е блокирала всички проходи и монтира бодлива тел. Бежанците щурмуват. Полицаите са принудени да използват сълзотворен газ и да призоват на помощ армията. Бежанци лежат на релсите, поради което е прекъснато влаковото движение между Гърция и Македония. В неутралната зона са се скупчили хиляди хора. Македонците обвиняват гръцката полиция в това, че бездейства и се опитва да прекара чужденците от Гърция.
Сърбия. Правителството говори за хуманитарна криза. Бежанците са вече около 80 хиляди, а в имиграционните центрове са устроени едва няколко хиляди. Въпреки че бежанците не искат да останат в Сърбия (хватката е известна – обявяват намеренията си за убежище, но без да пишат официално заявление), но жестокият контрол на границата с Унгария ги поставя в безизходна ситуация. Почина първият сърбин, заразен с нилска треска.
Хърватия. Загрижена за летните си туристически проблеми, Хърватия внезапно се събуди и изпадна в паника, когато откри, че бежанци се опитват да пресекат сръбско-хърватската граница. Което е логично: на границата между Хърватия и Словения (шенгенска зона), са разположени гъсти гори, през които цигани преди са превеждали китайци. А след Словения започва богатата Австрия и между тях няма граница. В самата Хърватия се намират не малко „полезни идиоти“ от средите на неолибералите, които призовават своите съграждани да отворят сърцата и вратите си за близкоизточните имигранти. Неолибералният вестник „Jutarnji list“ вече предложил места, където могат да се настанят бежанците в прекрасната Хърватия – празни военни казарми в Пула, Вараждин, Карловац, в Далмация. И дори в изоставения дворец на Естерхази, недалеч от очарователния Илок.
Но малката, затворена в себе си Хърватия неотдавна преживя шок – в Кайро преди месец терористите от „Ислямска държава“ отвлякоха гражданин на Хърватия и му отрязаха главата. Фотографията бе публикувана в интернет, на която 30-годишният баща на две деца държи собствената си глава в ръцете. Можем да си представим, че евентуалното чуждо нашествие ще доведе до истерия местното население. Неотдавна в интернет се появи следният плакат: „Скъпи имигранти! Добре дошли в Хърватия! Няма работа, няма пари, няма бъдеще. Моля, минете в Словения. Благодарим ви!
„Забравете Европа, която познавахте някога – със страст казва директорът на сръбския Институт по международна политика и икономика проф. Бранислав Джорджевич. Европа е стисната в мюсюлманските геополитически клещи: Испания, Италия и Балканите. Дори в Букурещ, където на
„Естествено че не – казвам. – И все пак: кой е главният виновник?“ Най-тъжното в професията на журналиста е когато задаваш въпрос и знаеш отговора. И знаеш защо събеседникът ти не може да отговори честно. Доктор Бранислав Джорджевич, директор на института, който последователно върви след Евросъюза, е внимателен в коментарите. „За всичко нас ни наблюдава Големият Брат. Знаете как се казва. Защо питате?“
Автор: Даря Асламова "Комсомолска правда"
