Знай: Най-красивите гори по света.

„Нейното очарование е очарованието на живота. Неведомата й сила е във властното й обаяние на сурова и нежна майка, която ражда, кърми, която дава и ни закриля, вдъхновява и дарява.
Какво ли не е дала тя на хората! Списъкът на нейните благодати, който почва с въздуха и свършва с водата, е всеизвестен и безкраен, но на нейния празник не за тия благодати ми се иска да говорим: за въздуха, водата и дърветата, но за красотата и вълшебствата на „зеления мир“, които не влизат в производствените планове и сметки, за нетленните й дарове, за нейните удивителни загадки.
Една загадка са например
шумовете в гората… Представете си: лятна привечер в боров лес. Неми дървета, застинали в дрямка. Клони, потънали в мир. Листа, които отпочиват след душната жега. Изведнъж долавяш някакъв звън, наподобяващ на жужене. Бръмчене от тихи струни, звъннали над тебе като песен. Озърташ се — никъде никаква жива душица! Кой тогава произвежда дивната мелодия, която те опива? Откъде се носи тя? От тавана на гората ли се процежда хладен въздух или от земята се вдигат нагорещени вълни, уловени от мембраните на милионите иглици? Озърташ се — напразно! Пеят струните невидими — галят те, потопяват те в чудната си песен и след малко ти забравяш — външни ли са тия струни или те са струните ти вътрешни,

екнали в съзвучие с немите стволи и притихналите клони на бориките.
Залезе слънцето, стъмни се и звънтенето изчезне и до ушите ти долитат звуци нови, неочаквани, ту скърцане на зъби, като че някого бесят, ту задавени въздишки, като че се прощават бор с бор, като че бор с бор се люби, като че се дави бор с бор! Въздишките се сменят с драскане на нокти, драскането — със свистене, което замира постепенно, за да се превърне в стон.
Тъй звучи тихата гора и като го избива ту на жалба, ту на страхове и страсти, въвлича те в своите жалби, нагорещява те със своите страсти, вълнува те със своите драми и те прави съучастник!“
– Николай Хайтов – „ГОРА“