Наблюдават ни!

Тридесет години след 1984, ние всички сме наблюдавани, почти през целия ден и то по начини, които не бихме могли да си представим.

Всеки ден, почти навсякъде, аз съм следен. И това не е параноя. Това е факт.
Помислете:

• В рамките на Вашингтон, където живея, аз съм под постоянно наблюдение. Само местната власт разполага със стотици трафик камери и такива за наблюдение. А освен това има и камери в парковете, офис сградите, банкоматите и, разбира се, около всяка правителствена сграда или забележителност. Средно на ден, образът ми е запечатван от повече от 100 камери.
• Докато съм онлайн и използвам социалните медии, изобилие от информация относно интересите и навиците ми бива събирана “зад кулисите”. Инсталирах приложение към браузера си, което спира възможността компаниите да проследяват какво търся и какви страници посещавам. Само в рамките на един месец приложението докладва, че е блокирало около 16 000 различни опита за достъп до моите онлайн данни.
• Наблюдаван съм и когато съм офлайн. Всеки път, когато използвам карта за отстъпки в супермаркет, универсален магазин или друг търговски обект, моята покупка е записвана, а информацията за нея е или продавана на други магазини, или употребявана, за да бъдат предвидени следващите ми покупки, така че да бъда насочен да ги направя в съответния магазин. Системата за проследяване на универсалните магазини, която се базира на данните за направени покупки, може дори да изчисли бременността на жена и приблизително – кога е терминът.
• Моите собствени устройства докладват за мен. Имам iPhone, който проследява и записва всяко мое движение. Това би ми помогнало да си намеря телефона, ако някога го изгубя (все още не съм), но също така предоставя на Apple цяло съкровище от данни за моите ежедневни навици.
• Информацията за всеки мой разговор или имейл, който изпращам, може да бъде събирана от Агенцията за национална сигурност (NSA) на САЩ. Скорошни новини разкриват, че федералната разузнавателна власт може да събира метаданни от телефонния и интернет трафика – кога американците комуникират и с кого, ако не самото съдържание на тази комуникация. Както казва по време на неотдавнашна дискусия Бъртън Гелмън, носител на наградата Пулицър разследващ репортер в Washington Post, не става въпрос за това, че NSA знае всичко за всеки, а че “иска да бъде в състояние да знае всичко за всеки”.

Тридесет години след 1984, Големият брат е тук. Навсякъде. В много случаи сами сме го поканили. Затова въпросът, който трябва да си зададем, е как се отразява върху нас това непрекъснато наблюдение и какво можем да направим?
Няма съмнение, че личното ни пространство изчезва с помощта на технологията. Освен това, почти няма съмнение, че онези, които са най-отговорни, не са склонни да отстъпят. Както много добре каза Скот Макнийли, съосновател на Sun Microsystems: “Така или иначе нямате лично пространство. Преживейте го. ”
Личното

пространство е нематериален актив. Ако никога не се замисляме за него, може и да не разберем, че го няма. Елиас Абужод, професор по психиатрия в Станфордския университет и автор на книгата “Virtually You: The Dangerous Powers of the E-Personality” настоява, че това е така. “Не можем да си позволим просто “да го преживеем”, защото залогът, изглежда, е нашата самостоятелност”, казва той. “По своята същност, това се отнася до психологическата ни автономност и наличието на такива форми на контрол върху различни малки детайли, които ни правят това, което сме.”
В съвременната обстановка на наблюдение, с толкова много лична информация, която е достъпна за другите – особено за онези, с които не сме избрали сами да я споделим – чувството ни за индивидуалност е заплашено, както и възможността да създаваме впечатление за себе си пред другите, твърди Иън Браун, старши научен сътрудник от Оксфордския интернет институт (Oxford Internet Institute).
Ако хората се отнасят с нас по различен начин заради това, което са открили онлайн, ако обемът на наличната информация за нас съсипва възможността да създадем първо впечатление за себе си на среща или пък интервю за работа, резултатът, вярва Браун, е намалено доверие, все повече конформизъм и дори по-малко гражданско участие. Влиянието може да бъде дори по-силно, когато знаем, че информацията ни е съхранявана и споделяна без да сме дали съгласието си.
Със сигурност сами сме отговорни за голяма част от това. Ние сме активни участници в създаването на “досиетата си”. Заедно с цялата лична информация, която доброволно и често дори нетърпеливо споделяме в социалните мрежи и сайтовете за пазаруване – малко хора се възползват от софтуер или стратегия за ограничаване на виртуалния отпечатък – ние съвместно зареждаме 144 000 часа дневно видео кадри в YouTube. А покрай ентусиастите на тема технологии, които възхваляват личните дронове като следващата страхотна придобивка, може скоро да се оборудваме със средства, които ни позволяват да снимаме себе си, а също толкова лесно и съседите си, от високо.
Повечето от нас се опитват да подбират публичната идентичност, която излъчват – не само чрез начина, по който се обличаме и говорим в обществото, но и по начина, по който представяме себе си в социалните медии. Проблемът възниква, когато осъзнаем, че ни гледат и непоканени наблюдатели. “Най-основното въздействие, което наблюдението оказва на идентичността”, казва Браун, “е, че намалява личния контрол върху информацията, която човек оповестява по отношение на свои качества в различни социални ситуации, често на такива властни герои като държавните или мултинационалните корпорации.” Когато открием, че такива обекти – както и трети лица, на които може да бъде продадена или предоставена информацията за нас – взимат решения, въз основа на тези данни, чувството ни за идентичност може да бъде изменено.


Правото да бъдеш забравен
Съществуват екзистенциални заплахи за психиката ни в свят, в който нищо, което правим, не се забравя, вярва Виктор Майер-Шйонбергер, професор по управление и регулиране на Интернет в Оксфордския интернет институт. Книгата му “Изтрито: Силата да забравим в дигиталната ера” (delete: The Virtue of Forgetting in the Digital Age) разказва преживяванията на хора, чийто живот е негативно повлиян от информация за тях, достъпна онлайн.
Например, през 2006 г. психотерапевтът Андрю Фелдмар шофира от дома си във Ванкувър към Сиатъл, за да вземе свой приятел, който е имал полет до там. На границата на САЩ, която Фелдмар е преминавал много пъти, служител решава да направи интернет проучване за него. Търсачката показва статия, която Фелдмар е писал за научно списание пет години по-рано, и в която разказва, че е взимал LSD през 60-те години. Служителят задържа Фелдмар за четири часа, взима му пръстови отпечатъци и изисква

от него да подпише изявление, че е взимал наркотици преди 40 години. Забранено му е да влиза в САЩ.
Абужод разказва историята за “Роб”, медицинска сестра в спешното отделение на обществена болница, която страда от липса на персонал. Неговата готовност да запълни липсите при нужда от допълнителен персонал, довела до значително възнаграждение за извънреден труд. Когато уебсайт публикувал “разкритие” за държавните служители, които имат странно висок доход, името и заплатата на Роб били показани като пример. Хората започнали да звънят в къщата му, а дъщеря му била тормозена в училище. В крайна сметка стресът и постоянната критика го накарали да се чувства сякаш се превръща в параноик и го направили пациент на Абужод.
Способността да забравяме минали събития, казва Майер-Шйонбергер, или поне да ги оставяме да се уталожат в ума ни, е важна за вземането на решения. Психолозите често отбелязват, че способността ни да забравяме е ценен предпазител. Докато естествено забравяме неща след време, ние можем да продължаваме напред и да правим бъдещи избори без трудни или неудобни моменти да замъгляват перспективата ни. Но когато решенията ни сe забъркат с перфектната памет на Интернет – когато трябва да вземем предвид ефекта от нашия онлайн отпечатък преди всяка нова стъпка – “можем да загубим основна човешка способност: да живеем и да действаме решително в настоящето”, казва той.
Резултатът може да е деморализиращ и дори да води до параноя. Липсата на сила да контролираме какво, къде и с кого споделяме, обяснява Майер-Шйонбергер, може да намали себеусещането ни, което води до вътрешна неувереност и външна автоцензура, като започваме да се фокусираме върху какво другите биха помислили по отношение на всяко потенциално публично действие или мисъл, сега и в бъдещето.
При нормални обстоятелства, времето ни позволява да оформим своето описание, премахвайки или смалявайки по-малко значимите (или неудобните) детайли, за да се създаде по-позитивно впечатление. Ако не можем да оставим миналото си зад нас, то може да въздейства на поведението ни и да попречи на преценката ни. Вместо да взимаме решенията напълно в настоящето, ние ги правим като ги натоварваме със всеки детайл от миналото си.
Ефектите не са незначителни. Група хора, от отдавна поправил се престъпник, който се опитва да започне наново, до трезвена бивша колежанка на пазара на труда, намират, че присъствието на публични регистри и публикувани снимки непрекъснато ги връща назад. Най-лошото е, че тези товари могат да попречат на желанието за промяна. Ако никога не можем да изтрием записа за една грешка, която сме направили много отдавна, ако сме убедени, че само ще продължава да спъва напредъка ни, каква мотивация ще имаме да се превърнем в нещо различно от човека, който е направил тази грешка? И така, защо да се занимаваме да преодоляваме конфликтите с околните, ако източниците на тези спорове остават налични онлайн? С леснодостъпни цифрови устройства за напомняне, миналото не може да бъде минало.
Неслучайно повечето успешни правни кампании срещу постоянните цифрови записи се основават на “правото да бъдеш забравен”.
Испанският адвокат Марио Костега Гонсалез съди Google за това,

че резултатите от търсачката на видно място показват новина отпреди дълго време, която разказва подробно за правителствена заповед, според която той трябва да продаде дома си, за да покрие неплатени дългове. Съдът на Европейските общности отсъди в негова полза, заявявайки, че по-стара правна концепция позволява на бившите осъдени да възразят срещу публикуването на информация, свързана с техните престъпления, понеже всеки от нас има правото да бъде забравен. Дори и информацията за възбраната да е вярна, съдът отсъжда, че е “неуместна или вече не е уместна” и трябва да бъде спряна от търсачката на Google и от други такива.
В момента Google прилага средства, чрез които европейските потребители да изискват определена информация да бъде премахвана от техните търсения, процес, който е по-сложен, отколкото са си представяли много наблюдатели. Подобна присъда не е постановена в САЩ, а експертите по поверителността вярват, че не е вероятно Конгресът да се заеме с проблема в скоро време.

Правят ли ни камерите по-честни или просто по-параноични?
Доверието е постоянно обтегнато на работните ни места, където служителите повече от всякога са наблюдавани от камери, записват се телефонните обаждания, проследява се местоположението и се следят имейлите. Изследвания отпреди две десетилетия установяват, че служителите, които са наясно, че са наблюдавани, намират условията си на труд за по-стресиращи и отчитат по-високи нива на безпокойство, гняв и депресия. По-скорошни изследвания показват, че независимо колко се стреми ръководителят да повиши производствения капацитет, повишеното наблюдение в офиса води до по-лошо представяне, обвързано с чувство на загуба на контрол, както и по-малко удовлетворение от работата.
Извън работното място ние очакваме повече свобода и по-големи възможности да защитим личното си пространство. Но дори и да сме по-осведомени по отношение на онлайн проследяването, започваме да осъзнаваме колко малко можем да направим по отношение на т. нар. “пасивни” наблюдения – камерите, които записват действията ни докато вършим своята работа – особено защото голяма част от това наблюдение е скрито.
Визуалната гама от камери за наблюдение се е разширила, дори и при условие, че физическият им размер е станал по-малък, а докато сателити и дронове стават все по-прецизни от по-големи разстояния, социални учени започват да изследват как почти постоянното наблюдение, поне в публичната сфера, оказва влияние върху нашето поведение. До момента изследователите идентифицират едновременно опасения и потенциални ползи.
Например, склонни сме да бъдем по-кооперативни и щедри, ако подозираме, че някой ни наблюдава  ̶  скорошно холандско проучване разкрива, че хората са по-склонни да се намесят, когато са свидетели на престъпление, ако знаят, че

са наблюдавани, независимо дали от други хора или от камера. Но не ставаме по-щедри по дух. Пиерик Бура, завършил в Университета в Сидни, и когнитивният учен Николас Бомар от Висшето еталонно училище в Париж наскоро публикуват изследване върху това как съдим лошото поведение на другите хора. Те откриват, че когато обектите вярват, че са наблюдавани, те оценяват действията на другите по-строго. Възможно обяснение: когато мислим, че сме наблюдавани, ние коригираме поведението си така, че да създава образ за морална правота чрез по-суровото осъждане на другите.
Но промяната на поведението в присъствието на камери, за да се създаде образ в съответствие с предполагаемите обществени норми, също има недостатък. Браун от Оксфордския интернет институт вижда охлаждащ ефект върху публичния дискурс, защото когато хората мислят, че са наблюдавани, те могат да се държат, съзнателно или не, по начин, който съвпада с това, което смятат, че правителството или други наблюдатели изискват. Това не означава, че вярваме на наблюдателите. Наскоро проучване на Галъп откри, че само 12% от американците изпитват “голямо доверие”, че правителството ще запази личната им информация защитена; вярват три пъти повече на банките.

Когато потребителите отвръщат на удара
Какво би станало, ако се опитаме наистина да изкореним наблюдението от живота си и да предприемем действия, с които да заличим себе си от това? Мислим, че подобно знание е равно на сила, но също така може да доведе до параноя. Носителката на Пулицър разследваща журналистка Юлия Ангуин се опитва в продължение на една година да предпази живота си от това да е проследяван. Използва предплатен мобилен телефон. Инсталира софтуер за криптиране на имейл профила си. Дори развива фалшива самоличност (“Ида Тарбел”), за да предотврати нейните онлайн и търговски дейности да бъдат свързани с истинската ѝ самоличност.
Ангуин описва подробно своите усилия в книгата си Dragnet Nation, която, в крайна сметка успешно, разказва за съсипващо преживяване, по време на което тя губи доверието си в почти всички институции, по отношение на това, че могат да опазят данните ѝ. Дори и с нейните ресурси и единомислие, Ангуин може да постигне само частичен успех: предишната ѝ лична информация, въпреки всичко, е съхранена на парченца от хилядите посредници, които оперират с информация, и тя няма начин да поправи това.
Опитите ѝ също се отразяват и на гледната ѝ точка към света: “Не бях щастлива от това, което методите ми за изчисляване на наблюдението причиниха на психиката ми. Колкото повече научавах за тези, които ме наблюдават, толкова по-параноична ставах. В края на експеримента си отказвах да провеждам цифрови разговори дори и с най-близките си приятели без криптиране. Започнах да използвам фалшивото си име за все по-тривиални неща; мой приятел беше шокиран, когато отидохме на йога заедно и аз случайно се записах като Ида Тарбел.”

Следващото ниво
Съвременното наблюдение има някои предимства. Камерите в публичните пространства помагат на властите да разследват престъпления и да залавят извършителите, като по този начин те задържат и нас в мрежата. Проследяването на мобилните телефони и свързването с колите от последни модели позволяват да бъдем намирани, ако сме загубени или наранени, а приложенията с карти са изключително полезни, когато трябва да ни насочат накъде искаме да отидем. Всички тези функции спасяват живот – но също така непрекъснато проследяват местоположението ни и създават изключително точно досие на движенията ни. Историята ни в социалните медии помага

на доставчиците да поставят хората и съдържанието, които бихме предпочели, най-отпред и в центъра, когато влезем в профилите си, а онлайн търсенията ни и записите за направени покупки позволяват на магазините да предлагат отстъпки на местата, където пазаруваме най-много, като всички те събират данни за личните ни предпочитания и странности. Като се има предвид трудността от пълно избягване на следенето, трябва да се признае, че това е успокояващ компромис.
Лаура Брандимарт от Университета „Карнеги Мелън“ и колегите ѝ изучават готовността на хората да предоставят лична информация. Откриват, че когато субектите дадат на хората повече контрол над публикуваната от тях информация, хората разкриват повече за себе си – дори и да е ясно, че информацията ще бъде достъпна и виждана от другите много по-често, отколкото към момента.
Работата им показва концепцията за илюзия за контрол. В много ситуации сме склонни да надценяваме контрола, който имаме върху събитията, особено когато бъдем уверени, че действията ни имат значение. Рискът за личната ни информация не идва само от това какво сме споделили, но и от това каква част от него е продадена или направена достъпна за други. И когато имаме усещането, че ни е даден по-голям контрол над разпространението на информацията, опасенията ни намаляват, а разкриването ни се увеличава, дори ако явният контрол всъщност не смалява възможността данните ни да бъдат споделени. “Контролът, който хората получават върху публикуването на лична информация, ги кара да обръщат по-малко внимание на липсата на контрол над достъпа на други”, казва Брандимарт.
С други думи, ние просто не сме много образовани по отношение на това какво да споделим.
Когато става въпрос за защита на личното пространство, първото, което потребителите на социалните медии трябва да направят, е да се преборят с инерцията: според редица проучвания на потребители на Facebook в САЩ, например, повече от 25% никога не са проверявали или променяли настройките си за поверителност, за да наложат дори най-основното ограничение на постингите си: да не са публични.
Има все повече възможности за защита на поверителността на дома, мобилните телефони и компютрите. Дали те ще бъдат в състояние да се справят с механизмите за проследяване, остава неясно. Но доказателствата предполагат, че дори и да работят както е рекламирано, може да не сме достатъчно осведомени, за да ги използваме.
Не само, че имаме ограничени възможности да защитим своето лично пространство, но и малка част от нас се възползват дори от тях. Какъв е крайният резултат? Абужод твърди, че нуждата ни от уединение и истинска автономност се корени в концепцията за индивидуация – процесът, чрез който можем да създадем и поддържаме независима идентичност.

Това е важно пътуване, което започва с детството, докато се учим да отделяме собствената си идентичност от тази на родителите си, и продължава до зряла възраст.
Много психолози подчертават, че поддържането на собствена идентичност изисква разделение от другите, а Абужод вярва, че в съвременния свят контролът над личната информация е важна част от процеса. “Вие сте психологично автономни индивиди”, казва той, “ако имате възможността да запазите вашата личност за себе си и да покажете онези парченца, които според вас са подходящи.” А в какви се превръщаме, ако нямаме този избор? Може би скоро ще разберем.

Омъжих се за частен детектив
Когато се притесняваме за това кой може да ни наблюдава, обикновено фокусираме вниманието си върху Facebook, NSA или супермаркетите. Но е добре също така да помислим и за собствените ни партньори.
Сю Симринг, доцент в Училището за социална работа към Колумбийския университет и психотерапевт с четиридесет годишен опит в работата с двойки, твърди, че лекотата, с която човек може да проследи някой друг, драстично е променила работата ѝ. “Преди, освен ако не ги завариш на място, нямаше начин да знаеш със сигурност, че хората имат афера”, казва тя.
Не и сега.
Днес, когато съпрузите се раздалечат, тяхната дигитална следа неминуемо осигурява следи, според “аматьора частен детектив”, за това с кого споделят леглото си. Симиринг разказва за един случай, при който мъжът има афера в продължение на години, докато пътува по работа. Той успява да опази това в тайна, докато техническа грешка започва да изпраща копия от съобщенията му до iPad-а на жена му.
Но наличието на инструменти за проследяване на партньора може да е нож с две остриета. При случай на друга двойка, с която Симиринг работи, мъжът е убеден, че жена му има афера. Решен да я хване, той предприема все по-сложни и обидни методи за наблюдение, като в крайна сметка проследява всички нейни комуникации и инсталира тайни камери в техния дом, за да я хване в действие. Колкото повече наблюдава, толкова повече расте параноята му. Оказва се, че жена му няма афера, но тя приключва брака им заради травмата, която съпругът ѝ нанася с това наблюдение.
Превод: Йоанна Николова
Източник: Psychology Today